— Може би на сутринта.
Бел започна да притваря вратата.
— Лека нощ тогава. Ще се видим на сутринта.
— Лека нощ.
Бел затвори вратата и бързо я заключи, а после подпря гърба си с въздишка на нея. Вратата на дрешника се отвори. Горната част на тялото на Джон беше заплетено в роклите на Бел.
— За бога, жено, имаш прекалено много рокли.
Бел го пренебрегна.
— Бях толкова уплашена.
— Аз се чувствах като проклет идиот. Предупреждавам те, няма да се примирявам с това дълго.
Той ожесточено напъха болния си крак в бричовете си.
— Няма ли? — попита Бел тихо.
— Няма никакъв шанс за подобно нещо. Аз съм голям мъж. Водил съм кървава война, почти отнесоха крака ми, занимавах се с търговия в продължение на пет години и натрупах достатъчно пари, за да купя проклетата къща. Мислиш ли, че ми харесва да се спотайвам в дрешниците?
Бел си помисли, че не е необходимо да му отговаря.
— Е, това не ми харесва, казвам ти. Не ми харесва изобщо. — Той седна на близкия стол, за да промуши здравия си крак в панталоните. Бел предположи, че раненият му крак не е достатъчно силен, за да задържи цялата му тежест дълго време. — Ще ти кажа и още нещо — добави той, като се опитваше да се пребори с пристъпа си на раздразнение. — Колкото се отнася до мен, ти ми принадлежиш. Разбираш ли това? И на мен не ми харесва да се чувствам като крадец, за да се наслаждавам на нещо, което е мое.
— Какво смяташ да правиш?
Той сграбчи ризата си.
— Смятам да се оженя за теб веднага. И после да те отведа в Блечфорд Манър, да те хвърля на леглото и да те държа там в продължение на седмица. Всичко това, без да се тревожа, че мис Лимонено дръвче ще нахлуе и ще ми развали настроението.
— Наистина трябва да измислиш ново име на дома си.
— На нашия дом — поправи я той намръщено при опита си да смени темата. — И бях твърде зает да те преследвам, за да ми остане много време за размисъл.
— Аз ще ти помогна — усмихна се Бел. Той я обичаше. Може да не го казваше с думи, но се виждаше ясно в очите му.
— Добре. Сега ако ме извиниш, трябва да скоча отново през прозореца ти, да се спусна по дървото и да се върна в дома на Деймиън, за да поспя малко. След това ще отида да извадя специално разрешително.
— Специално разрешително?
— Няма да се занимавам с тази глупост по-дълго, отколкото е необходимо. С малко късмет ще бъдем женени до края на седмицата.
— До края на седмицата ли? — повтори въпросително Бел. — Луд ли си? Не мога да се омъжа тази седмица. Дори не мога да се сгодя официално, докато родителите ми не се върнат.
Джон изпъшка и после произнесе някакво проклятие, което Бел не беше чувала.
— Кога се връщат те? — попита той с много тих глас.
— Не съм много сигурна.
— Ще можеш ли да предположиш?
— Мисля си, че няма да е повече от няколко седмици. — Бел се въздържа да спомене, че ще трябва да почака още месец или два, след като родителите й се върнеха, за да може да се омъжи.
Майка й щеше да настоява на голяма сватба, в това беше абсолютно сигурна.
Джон отново избълва проклятие.
— Ако те не са се върнали в рамките на две седмици, Алекс може да те предаде. Или пиши на брат си да се върне от Оксфорд. Не ме интересува, кой точно ще е.
— Но…
— Никакво но. Ако твоите родители задават въпроси, можеш просто да им кажеш, че е трябвало да се оженим.
Бел преглътна и кимна. Какво друго можеше да направи?
— Аз те… — Тя изгуби смелост и останалата част от изречението се изгуби.
Той се обърна към нея.
— Да?
— Аз… нищо. Внимавай, когато се спускаш по това дърво. Доста е високо.
— Три етажа, за да бъдем точни.
Ироничната му усмивка беше завладяваща и Бел усети как ъгълчетата на устните й потрепват, когато го последва до прозореца. Той се наведе надолу и промърмори:
— Една целувка за довиждане? — Устните им се сляха в една последна страстна ласка.
Бел едва имаше време да го целуне, преди той да се отдалечи, да нахлузи ръкавиците си и да изчезне в нощта. Тя се втурна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки го с усмивка как се спуска по дървото.
— Можеше да излезе през вратата — промърмори на себе си тя. — Стаята на Персефона е от другата страна. — Но беше много по-забавно по този начин и много по-романтично. Докато не си счупеше глупавия врат, като слизаше. Бел се наведе още малко през прозореца и въздъхна с облекчение, когато видя краката му да докосват земята.