Дънфорд пожела да отиде на театър и си прекара чудесно в компанията на Бел и Персефона. Въпреки това, мислите на младата жена често се отклоняваха към мъжа, който се беше промъкнал в спалнята й посред нощ. Тя се чудеше какво го беше отклонило от това да дойде с тях тази вечер, но предполагаше, че ще й обясни всичко на следващия ден.
Само дето той не дойде на следващия ден. Нито на по-следващия.
Бел беше повече от озадачена. Тя бе дяволски раздразнена. Беше предупредена за мъже, които използват жените за собственото си удоволствие и след това ги изхвърлят, но тя просто не можеше да отнесе себе си и Джон към тази категория. На първо място, тя отказваше да повярва, че може да се е влюбила в мъж, който е толкова безчестен и на второ място, тя беше тази, която тръпнеше от удоволствие онази вечер, не той.
След два дни на чакане и надежди, че ще го види, Бел най-накрая реши да вземе нещата в свои ръце и му изпрати бележка от свое име с молба да престане с това. Не пристигна отговор. Бел си мърмореше раздразнено. Той знаеше много добре, че тя не може да го посети.
Беше отседнал при брат си, а те и двамата бяха ергени. Беше крайно неподходящо за неомъжена млада дама да посети подобно домакинство, особено в Лондон. Майка й щеше да поиска главата й, ако разбереше за това, което бе напълно възможно да се случи, като се вземеше предвид фактът, че трябваше да се върне всеки момент. Тя му изпрати още едно съобщение, този път много по-внимателно формулирано. В него го питаше дали не е направила нещо, с което да го засегне и му напомняше, че ще бъде много любезно от негова страна, ако й отговори. Бел се усмихна криво, когато пишеше думите. Тя не беше много добра в прикриването на тънкия сарказъм от тона си.
Няколко улици по-надолу, Джон изпъшка като прочете тона в бележката й. Тя беше раздразнена и това беше пределно ясно. И как можеше да я вини? След седмици на цветя, шоколади, поезия и за завършек една страстна нощ, тя беше права за очакванията си да го види.
Но какво друго можеше да стори? Той беше получил още една анонимна бележка, в деня след като беше нападнат, в която просто бе написано — „Следващият път няма да пропусна“. Джон не се и съмняваше, че Бел ще се заеме да го защитава, ако знаеше, че някой се опитва да го убие. И след като не виждаше как Бел би могла да го защити, подобно начинание можеше да нарани единствено нея.
Той въздъхна отчаяно, а главата му клюмна в ръцете му. Сега, когато щастието най-накрая го бе споходило, как щеше прекара остатъка от живота си в притеснение, че някой куршум можеше да го хване неподготвен? Той се намръщи. Думите „остатъка от живота“ придобиха ново значение. В случай, че убиецът продължи с опитите си да го унищожи, той рано или късно щеше да успее. Джон трябваше да измисли план. Но междувременно трябваше да държи Бел настрана и най-вече далеч от куршумите, насочени към гърба му. Със силно натежало сърце, той взе едно перо и го натопи в мастилницата.
„Скъпа Бел,
Няма да съм в състояние да те виждам за известно време. Не мога да ти обясня защо. Моля те бъди търпелива спрямо мен.
Изцяло твой,
Знаеше, че трябва да прекрати нещата помежду им, но не можеше да го направи. Тя беше единственото нещо в живота му, което му доставяше истинска радост и той просто не можеше да я загуби. Хващайки това противно парче хартия така, сякаш можеше да го зарази с някаква болест, той слезе надолу по стълбите и го даде на слугата. Бел щеше да го получи в рамките на един час. Джон дори не искаше да мисли за това.
Реакцията на Бел, когато прочете бележката, бе само да премигва. Това не можеше да бъде истина. Нещо ужасно се е случило. Той отново се опитваше да я отблъсне. Тя не знаеше защо, не знаеше и защо той си мисли, че може да успее да го постигне, но нямаше да се остави да повярва, че просто не я иска.
Как беше възможно, когато тя го искаше така отчаяно? Господ не можеше да е толкова жесток. Бел бързо премахна тези тягостни мисли от главата си. Тя трябваше да вярва на инстинктите си, а те й казваха, че Джон го е грижа за нея. Много при това. Също толкова, колкото и нея я беше грижа за него. Каза си, че трябва да е търпелива с него. Той може би беше попаднал в някаква беда и не искаше да я замесва.
Колко типично за него.
Тя измърмори. Кога ли щеше да се научи, че любовта означаваше да споделяш трудностите? Тя смачка хартията на малка топка в юмрука си. Той беше на път да научи първия си урок този следобед, защото тя щеше да отиде да го види и благоприличието да върви по дяволите.