Обично твоя,
След като изпрати бележката до братовчедка си, тя се отдаде на мъката и гнева си по най-добрия начин, който знаеше. Отиде да пазарува. За това излизане взе Персефона със себе си. По-възрастната дама никога не се уморяваше да снове през елегантните лондонски магазини.
Тя обясняваше това с много по-големия избор на магазини, отколкото в Йоркшир. И освен това й беше невероятно забавно да харчи парите на Алекс.
Нито една от тях не се нуждаеше от нови дрехи след последните им три излизания, но наближаваше началото на ваканционния сезон, така че те минаха през сувенирните магазинчета за подаръци. Бел намери един странен малък телескоп за брат си и прекрасна музикална кутия за майка си, но не можеше да накара сърцето си да спре да желае Джон да бе този, за когото пазаруваше. Тя въздъхна. Просто трябваше да повярва, че всичко ще се нареди в края на краищата. Не можеше да си позволи да вярва в нещо друго.
Вероятно, защото беше толкова отнесена в мислите си, не забеляза двете неприятни фигури, които дебнеха в уличката, която тъкмо подминаваше. Преди да осъзнае какво се случва, една от тях я сграбчи за ръката и започна да я дърпа навътре в уличката.
Бел крещеше и се бореше с всички сили. Разбойникът я беше издърпал достатъчно навътре в уличката, така че преминаващите минувачи да не я видят. Лондон беше станал толкова шумен град, че беше разбираемо защо никой не обърна внимание на виковете й.
— Пусни ме, мръсник такъв — извика тя. Чувстваше ръката си така, сякаш беше изтръгната от тялото й, но игнорира болката в желанието си да избяга.
— Тя е тази, ка’ам ти — чу тя да казва един от негодниците. — Тя е тази, която нагизденото конте иска.
— Млъквай и я до’флечи насам. — Другият мъж пристъпи напред и ужасът на Бел нарасна десетократно. Беше невъзможно да се справи със силата на двамата мъже.
Но точно, когато си мислеше, че е загубена, спасението дойде под най-невероятната форма — Персефона. Тя съсредоточено изучаваше една витрината, когато Бел изчезна в уличката и беше доста разстроена, когато се обърна назад и видя, че подопечната й е изчезнала. Когато извика името на Бел и не получи отговор, започна да се притеснява и да се озърта като обезумяла.
— Бел? — извика тя отново, този път по-силно. Втурна се напред, а шапката й отлетя настрани. Тогава мина покрай уличката и видя неясното очертание на нещо, което се движеше и познатата руса коса на Бел.
— Боже господи! — изкрещя тя, достатъчно силно, за да накара повечето преминаващи хора да спрат и да я погледнат. — Пуснете я, зверове такива! — Тя се втурна напред, размахвайки слънчобрана над главата си. — Пуснете я, казвам ви! — С яростен удар, тя стовари оръжието си върху главата на единия от нападателите.
— Млъквай, стара кучко! — изкрещя той, виейки от болка.
Отговорът на Персефона беше хоризонтален замах, който го уцели право в гърба. Това изкара въздуха от дробовете му и той падна на земята.
Другият нападател се разкъсваше между паниката и силната алчност, която го изкушаваше заради обещаните му пари, ако успее да хване русокосата дама. Той направи един последен отчаян опит, напълно наясно, че множество хора се бяха втурнали в уличката, когато чуха отчаяния вик на Персефона.
— Казах да я пуснеш! — гърмеше гласът й. Тя смени тактиката на атаката си и започна да го мушка яростно с върха на слънчобрана си.
Когато го смушка точно в слабините, той най-накрая пусна Бел и побягна, болезнено прегърбен от удара.
— Персефона, толкова много ти благодаря — каза Бел, а в очите й бликнаха сълзи от закъснелия ужас. Но Персефона не я слушаше. Цялото й внимание беше насочено към мъжа, който все още лежеше на земята. Той направи движение, сякаш за да се изправи, но тя го удари в корема.
— Не толкова бързо, господине — каза тя.
Очите на Бел се ококориха. Кой можеше да си представи, че милата стара Персефона има такъв железен удар? Разбойникът видя насъбралата се тълпа от хора около него и затвори очи, защото предположи, че бягството ще е невъзможно. За облекчение на Бел един полицай дойде бързо на мястото и тя му разказа какво се е случило. Той започна да задава въпроси на нападателя, но престъпникът остана безмълвен. Това беше докато полицаят не му припомни видовете наказания, които се налагаха за нападение на дама с положението на Бел.
Мъжът започна да пее като канарче.
Той е бил нает да я отвлече. Да, точно нея. Не, не просто някоя красива руса дама, а точно тази. Джентълменът, който го беше наел, говорел с надут акцент и определено бил от благородно потекло. Не, не знаел името му и не го бил виждал преди, но имал руса коса и сини очи и ако това можело да помогне за нещо, ръката му била превързана. След като привърши с разпита, полицаят го замъкна нанякъде и предупреди Бел да бъде изключително внимателна. Може би тя трябвало да наеме един от онези жандармери, които охраняваха улиците. Бел се скова от страх. Тя имаше враг. Някой, който вероятно я искаше мъртва. Когато тълпата започна да се разпръсва, Персефона се обърна към нея и я попита загрижено: