— Дори няма да те питам от къде знаеш това.
На върха на езика на Бел беше да защити репутацията си, но вместо това запази тишина.
Ако Дънфорд мислеше, че тя вече е била в стаята на Джон, можеше да бъде още по-малко склонен да й помогне да влезе там отново.
— Виж, Бел, отговорът ми все още е не. Категорично не! С три удивителни знака — добави той.
— Ако ми беше приятел… — измърмори Бел.
— Точно. Аз съм ти приятел, точно защото не ти позволявам да направиш това. Удивително добър приятел.
Бел стана.
— Добре, благодаря ти тогава, Дънфорд. Надявах се на твоята помощ, но виждам, че просто ще трябва да го направя сама.
Дънфорд изстена.
— Забрави! Бел, ти наистина няма да отидеш там сама.
— Нямам друг избор. Нуждата ми да го видя е много спешна, а той няма да ме приеме. Предполагам, че ще наема файтон да ме закара през краткото разстояние от тук до там, така че няма да вървя сама толкова късно през нощта, но…
— Добре, добре — отстъпи Дънфорд с измъчено изражение. — Ще ти помогна, но искам да знаеш, че напълно не одобрявам това.
— Не се притеснявай, изясни ми го доста добре.
Дънфорд потъна в стола и очите му се затвориха от душевната агония, която го терзаеше.
— Бог да ни е на помощ — изстена той. — Бог да е на помощ на всички ни!
Бел се усмихна.
— О, мисля, че ще бъде.
Глава петнадесета
— Как, по дяволите, ти хрумна тази луда идея, все пак?
— Няма значение — Бел огледа изпълненият си с неохота партньор в престъплението.
На Дънфорд изобщо не му се нравеше да стои до нея пред къщата на брата на Джон в три часа сутринта и определено нямаше колебания да показва гнева си.
Той й се намръщи, когато я повдигна към дървото.
— Няма да си тръгна, докато не те видя да си тръгваш от тази къща. За предпочитане през входната врата.
Бел не погледна надолу към него, докато сграбчваше първия клон.
— Бих искала да го направиш. Не се знае колко дълго може да остана там.
— Точно за това се притеснявам.
— Дънфорд, дори ако той ме ненавижда, Джон ще настоява да ме изпрати до вкъщи. Просто е такъв мъж. Не трябва да се притесняваш за благополучието ми, когато съм с него.
— Може би, но какво ще кажеш за репутацията ти?
— Ами, това си е мой проблем, нали? — Бел се повдигна на следващия клон. — Това е много по-лесно, отколкото изглежда. Катерил ли си се някога на дърво, Дънфорд?
— Разбира се, че съм — отговори той с ядосан глас. Сега тя се бе изравнила с прозорците на втория етаж. Не за пръв път, той се прокле, че й позволи да го уговори за този безумен план. Но ако пък не й беше помогнал, тя вероятно щеше да дойде сама, което беше още по-безумно. Никога не беше виждал Бел такава преди. Заради нея, той се надяваше, че това приятелче Блекууд споделя чувствата й.
— Почти съм там, Дънфорд — каза тя тихо, докато тестваше здравината на клона, който трябваше да поеме тежестта й, докато се придвижваше хоризонтално към прозореца. — Ще ми обещаеш ли, че ще си тръгнеш след като вляза?
— Няма да обещая такова нещо.
— Моля те — продължи тя, — ще замръзнеш навън.
— Ще си тръгна, само ако Блекууд дойде до прозореца и ми даде думата си като джентълмен, че ще се погрижи да се прибереш безопасно у дома.
Дънфорд въздъхна на себе си. Нямаше да е способен да защити добродетелта на Бел — ако имаше нещо останало за защита, което той искрено се надяваше да има — но поне можеше да е сигурен, че ще се прибере безопасно у дома.
— Добре — съгласи се тя и започна да си проправя път върху дебелия клон към прозореца. След три секунди, които прекара на ръце и колене, й хрумна по-добра идея и тя възседна клона, благодарна за бричовете, които беше задигнала от гардероба на брат си. Като използваше ръцете си за подкрепа, тя бавно се изтласка напред. Когато достигна прозореца, клонът се наклони опасно и Бел бързо се качи върху широкия перваз. Под себе си можеше да чуе стъпките на Дънфорд, който тичаше към сградата, очевидно сигурен, че ще трябва да я хване, докато тя пада към земята.
— Добре съм — каза тихо тя и започна да натиска прозореца.
Джон се събуди от звука на скърцането на прозореца около рамката му.
Лекият сън му бе останал от годините като войник и скорошната атака срещу живота му, усили сетивата му още повече. С едно плавно движение той грабна пистолета си от нощното шкафче, претърколи се на пода и се присви до леглото, и кракът му изкрещя срещу рязкото движение. Когато той осъзна, че неочакваният гост има доста проблеми да отвори прозореца, прие преимуществото на забавянето и грабна халата си. С гръб към стената, той си проправи път по цялата дължина на стаята, докато не застана точно до прозореца.