Този път нямаше да бъде изненадан.
С доста голямо усилие Бел успя да повдигне прозореца. Веднага след като имаше достатъчно място да се промуши оттам, тя махна надолу към Дънфорд и пропълзя вътре.
В момента, в който краката й докоснаха пода, твърда като стомана ръка я сграбчи изотзад и тя почувства студената цев на пистолет да се притиска във врата й. Тялото и умът й замръзнаха от страх и тя се скова като дъска.
— Добре — чу тя бесен глас да съска зад нея. — Започвай да говориш. Искам да знам кой си ти и какво искаш от мен.
— Джон? — изграчи Бел.
Незабавно беше завъртяна на обратно.
— Бел?
Тя кимна.
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Тя преглътна нервно.
— Може ли да свалиш оръжието?
Джон осъзна, че все още държи оръжието и го хвърли на най-близката маса.
— В името на бога, Бел, можех да те убия.
Тя се усмихна колебливо.
— Радвам се, че не го направи.
Той прокара длан през гъстата си коса, след което най-накрая я огледа добре. Беше облечена в черно от главата до петите. Светлата й коса, която безспорно щеше да блести на лунна светлина, беше натъпкана под шапка, а останалата видима част от тялото й очевидно беше напъхана в чифт мъжки бричове. Или по-скоро в чифт момчешки бричове. Хубавата й фигура доста добре се очертаваше от необикновеното й облекло и той се съмняваше да има достатъчно малки мъжки бричове, че да подчертават задните й части така възхитително.
— Какво си облякла? — въздъхна той.
— Харесва ли ти? — Бел му се усмихна, твърдо решена да не се срамува от поведението си.
Тя махна шапката от главата си, позволявайки на събраната си коса да се спусне по гърба й.
— Взех идеята от Ема. От нещо, което беше направила веднъж. Тя, мм, се облече като момче и…
— Спести ми историята. Сигурен съм, че Ашбърн е бил също толкова бесен колко съм и аз сега.
— Мисля, че беше. Не бях там. Но на следващия ден…
— Достатъчно! — Той вдигна ръка. — Как, по дяволите, се качи тук?
— Покатерих се по дървото.
— От къде ти хрумна проклета идея като тази?
— Трябва ли да питаш?
Джон я стрелна с поглед, който й казваше, че той не е развеселен от това, да му подхвърля обратно собственото му поведение.
— Можеше да си счупиш врата, жено.
— Не ми остави много голям избор. — Тя се протегна напред и постави длан на ръката му.
Джон рязко се дръпна назад.
— Не ме докосвай! Не мога да мисля, когато го правиш.
Това беше насърчително, помисли си Бел и се протегна отново напред.
— Казах да спреш! Не виждаш ли, че съм ти бесен?
— За какво? За това, че съм поела риск да дойда да те видя? Нямаше да бъде необходимо, ако не беше такъв побъркан идиот и не отказваше да се видим.
— Имах много добра причина да откажа да се видим — сопна се Джон.
— О, наистина? И каква беше?
— Не е твоя проклета работа.
— Виждам, че просто се държиш детински, както винаги — подигра се Бел. — Оу! — Тя отскочи назад, когато по ръката я удари един камък.
— Какво беше това? — изсъска Джон, грабна отново пистолета си и я издърпа от прозореца.
— Кога стана толкова параноичен? Това е само Дънфорд, ядосан ми е, без съмнение, за това, че чака толкова дълго, за да му кажа, че съм в безопасност. — Бел се измъкна от хватката му и отиде до отворения прозорец. Дънфорд гледаше нагоре към нея. Не можеше да види лицето му ясно, но знаеше, че имаше безпокойство в изражението му.
— Добре съм, Дънфорд — извика тя.
— Той ще те заведе ли у дома?
— Да, ще го направи. Не се притеснявай.
— Искам да го чуя от него.
— Упорит мъж — измърмори Бел. — Ммм, Джон? Дънфорд няма да си тръгне, докато не му дадеш думата си, че ще ме изпратиш у дома в безопасност.
Джон се намръщи и прекоси разстоянието до прозореца.
— Какво, по дяволите, си мислеше?
— Искам да видя как ти ще я спреш — изръмжа Дънфорд. — Ще я придружиш ли до дома й или трябва да остана тук и…