— Знаеш дяволски добре, че ще го направя, а ние двамата трябва да си поговорим утре. Ти или си глупав, или пиян, или и двете, за да й позволиш…
— Да й позволя! Да й позволя! О, Блекууд, ти ще си прекараш невероятно времето като неин съпруг. Не съм й позволил да прави нищо. Самият Наполеон не би могъл да я спре. Пожелавам ти всичкия късмет на света. Ще ти е необходим. — Дънфорд се завъртя и тръгна към каретата си, която беше оставил наблизо на улицата. Джон се обърна обратно към Бел.
— Хубаво ще е да имаш наистина добра причина да направиш подобно изпълнение.
Бел го зяпна.
— Казах ти, че имам нужда да те видя. Каква по-добра причина от тази? И би ли бил така добър да затвориш прозореца? Тук е студено.
Джон измърмори нещо, но затвори прозореца.
— Добре, започвай да говориш.
— Искаш аз да започна да говоря? Защо ти не започнеш да говориш? Чудех се защо един мъж ще се промъква в спалнята ми единия ден, ще ме люби, а на следващия ще отказва да ме види.
— Това е за твое добро, Бел — каза той през стиснати зъби.
— Къде ли съм го чувала и преди? — попита тя, а сарказмът лъхаше от всяка нейна дума.
— Не ми подхвърляй това сега, Бел. Ситуацията в момента е съвсем различна.
— Ситуация, която може би ще успея да разбера, ако ти ми обясниш за какво става дума. И докато теб те нямаше и се занимаваше с твоите работи, преживях малко приключение.
— Какво означава това?
— Означава, че някой се опита да ме отвлече преди два дни. — Бел се беше обърнала настрани, така че не можа да види как Джон пребледня. Поемайки си дълбоко дъх, тя рискува всичко, като изрече следващите думи: — Ако наистина те беше грижа за мен, си мисля, че щеше да искаш да ме видиш защитена. Аз не искам да бъда сама в това, както знаеш.
Джон хвана рязко рамото й и я обърна към себе си. Изразът на лицето му й каза, че него все още го е грижа за нея. Това щеше да я зарадва, ако той не изглеждаше толкова измъчен.
— Кажи ми какво се случи — настоя Джон със загрижен израз на лицето. — Кажи ми всичко.
Тя набързо му разказа за инцидента в уличката.
— Да го вземат дяволите! — избухна той и удари с юмрук стената.
Бел ахна, когато видя пукнатината в мазилката.
— Сигурна ли си, че този високопоставен джентълмен е искал теб? Точно теб?
Тя кимна, когато той силно я разтърси.
— И също така е сигурно, че ръката му е била превързана.
Джон силно изруга. Той беше застрелял нападателя си преди няколко нощи в рамото. Той въздъхна дрезгаво и закуцука към масата, върху която имаше чаша и бутилка уиски. Той ги взе, но след това остави чашата и надигна директно бутилката. Джон изруга още веднъж и след това предложи бутилката на Бел.
— Искаш ли малко?
Тя поклати глава, разстроена от неговото грубо изражение.
— Не, благодаря ти.
— Може и да промениш мнението си — каза той, смеейки се остро.
— Джон, какво става? — Бел се втурна към него. — Какво се е случило?
Той я погледна право в очите, право в тези перфектни сини очи, които го преследваха всяка нощ. Нямаше смисъл да крие истината от нея повече. Не и след като врага му вече беше решил, че тя е ценна стока. Ако искаше да я запази непокътната, трябваше да я държи близо до себе си. Много близо. И по всяко време на деня.
— Джон? — примоли се Бел. — Моля те, кажи ми.
— Някой се опитва да ме убие.
Думите преминаха през съзнанието й като лавина.
— Какво? — ахна тя. После се олюля и щеше да падне на пода, ако той не се беше протегнал, за да я хване. — Кой?
— Не знам. Това е най-проклетата част от цялата работа. Как, по дяволите, се очаква да си пазя гърба, като нямам идея за кого да се оглеждам?
— Но ти имаш ли някакви врагове?
— Нямам, доколкото знам.
— Милостиви небеса. — Бел си пое дълбоко въздух и Джон едва не се усмихна на нейния извънредно женски опит да изругае.
— Който и да ме иска мъртъв, е разбрал, че ти си много, много важна за мен и иска да те използва.
— Наистина ли съм? — попита Бел тихо.
— Какво да си?
— Много, много важна за теб?
Джон си пое рязко въздух.
— За бога, Бел. Знаеш, че си точно такава. Единствената причина да не те следвам като галено кученце през последните няколко дни, е това, че се надявах моя нападател все още да не е направил връзката между нас.
След ужаса, който изпита след като научи за опасността, която го грозеше, Бел се почувства щастлива при неговите думи. Не трябваше да го съди.