Персефона й хвърли поглед, който сякаш казваше „О, нима?“ с възможно най-саркастичния тон.
— Е, добре — предаде се Бел. — Положението е необичайно, признавам. И хората вероятно ще говорят със седмици. Просто трябва да вземем най-доброто от ситуацията. Освен това, аз съм щастлива.
Устните на Персефона се извиха в романтична полуусмивка.
— Тогава всичко останало е без значение.
Бел беше сигурна, че няма да може да заспи вечерта, но на следващата сутрин се събуди ободрена.
Джон беше наминал още веднъж предния ден, за да й каже, че е намерил свещеник, който ще ги венчае в седем часа на следващата вечер. Бел се усмихна, настоя да му остави лакеите си до края на деня и след това любезно го изпрати да си върви. Имаше неща за вършене.
Решена да не прави съвсем нетрадиционна сватба, тя уреди да изпратят дузини цветя в дома й и след това завлече Персефона да търсят рокля. Разбира се, взеха и неколцина мъже от прислугата със себе си. Бел не се смяташе за плашлива, но от друга страна, нямаше желание отново да я завлекат в някоя мръсна уличка.
Мадам Ламберт изпищя, като научи, че трябва да направи сватбена рокля за толкова кратко време, но въпреки това успя да й намери зелена копринена рокля, която й прилягаше прекрасно и на която трябваше да се направят съвсем малки корекции. Дрехата беше с проста кройка, изящно падаща до земята пола и висока талия. Деколтето откриваше малко от раменете й и беше украсено с няколко пласта прозрачен бял плат. Роклята беше по-подходяща за по-топло време, но Бел реши, че при създадените обстоятелства не можеше да се оплаква.
Остатъкът от деня мина учудващо бавно. Бел винаги беше смятала, че сватбите изискват купища приготовления, но бързо научи, че тези купища бързо-бързо се стопяват, когато венчавката ти ще се състои у дома с по-малко от десетина гости.
А сега бе сватбеният й ден и тя нямаше какво друго да прави, освен да седи и да се притеснява. Щеше да се почувства по-добре, когато Ема пристигне, реши Бел. Трябваше й женска компания. Персефона беше чудесна, но не се беше омъжвала и не можеше да й помогне. Бе опитала „да си поговори“ с Бел предната вечер, но бързо стана пределно ясно, че много по-малко има да „говори“ в сравнение с Бел. А Бел беше решена да си държи устата затворена.
Разговорът бързо замря.
За нещастие, Ема явно никак не бързаше да пристигне в Лондон. Бел крачеше безцелно из къщата целия ден, неспособна да се съсредоточи. Едва хапна на закуска, рови из храната си на обяд и накрая се настани на един облицован перваз в гостната на майка си и се загледа към улицата.
Персефона надникна в стаята.
— Наред ли е всичко, скъпа моя?
Бел не се обърна. По някаква необяснима причина погледът й беше прикован в едно черно кученце, което лаеше на тротоара.
— Да. Просто си мисля.
— Сигурна ли си? Изглеждаш малко… особено.
Бел откъсна очи от градския пейзаж и се обърна към Персефона.
— Не, наистина, добре съм. Просто нямам какво да правя, това е. А и да имах, едва ли щях да мога да се съсредоточа.
Персефона се усмихна и кимна. Предвенчални нерви. Тя излезе от стаята.
Бел отново се обърна към прозореца. Кученцето го нямаше, затова тя реши да наблюдава листата по дървото отсреща. Колко щяха да паднат на този силен вятър?
Мили боже, кога беше станала толкова мелодраматична? Сега вече знаеше защо се вдига толкова шум около сватбите — за да се ангажира ума на булката, та да не изпадне в особени умствени бездни.
Особени умствени бездни ли? Това пък откъде дойде? Сега вече със сигурност знаеше, че е загазила. Върна се в спалнята си, легна на леглото и със силата на волята се принуди да заспи.
Осъзна, че е задрямала, едва когато Персефона я разтърси.
— Момиче, за бога — викаше тя, — не мога да повярвам, че спиш в сватбения си ден.
Бел разтърка очи, удивена, че изобщо е успяла да се накара да заспи.
— Нямаше нищо друго за правене — измънка сънено.
— Е, лорд Блекууд е долу с преподобния мистър Дос и ми се струва нетърпелив да започне церемонията.
— Колко е часът? — попита Бел, внезапно разсънена.
— Шест и половина вечерта.
Божичко, колко дълго беше спала?
— Някой от роднините ми дошъл ли е вече?
Някой от тримата, помисли си Бел унило.
— Не, но чух, че извънградските пътища напоследък са доста кални.