Бел въздъхна:
— Е, едва ли можем да ги чакаме цяла нощ. Моля те, кажи на лорд Блекууд, че ще сляза възможно най-бързо. И моля те, ако нямаш нищо против, не му казвай, че бях заспала.
Персефона кимна и излезе от стаята.
Бел се изправи и отиде в дрешника си, където беше окачена малко небрежната й булчинска рокля. Сега сигурно трябваше да позвъни на прислужницата си, за да й помогне да се облече. Винаги беше мечтала, че майка й и Ема и може би няколко приятелки ще й помагат да сложи булчинската си рокля. Щяха да се смеят и закачат за всякакви дреболии. Всичко щеше да е величествено и тя щеше да се чувства като кралица. Но нямаше никого. Беше сама.
Сама в деня на сватбата си. Каква потискаща мисъл.
Мислите й се насочиха към Джон, който несъмнено чакаше нетърпеливо на долния етаж. Тя си го представяше, как обхожда гостната с походката си, насечена от накуцването, което й бе станало толкова мило. Устните й се извиха в усмивка. Не беше сама и никога нямаше да бъде.
Тъкмо се бе пресегнала за роклята, когато от коридора се чу някаква суматоха. Главата й неволно се завъртя към вратата, когато последната се отвори с трясък. Ема буквално влетя в стаята.
— За бога, братовчедке! — извика тя, като едва си поемаше дъх. Бел не се съмняваше, че беше вземала по две стъпала наведнъж по целия път до горе. — Не можеше ли да ме предупредиш малко по-рано?
— Всичко стана някак внезапно — измънка Бел.
— Доста меко казано.
Вниманието им бе привлечено от още по-силна суматоха в коридора.
— Майчице — промърмори Ема, — това сигурно е Алекс.
Въпросният мъж почти изрита вратата от пантите на влизане.
— Несъмнено — отвърна Бел сухо.
Алекс дишаше тежко от усилието. Бел си помисли, че сигурно е прескачал по три стъпала наведнъж. Той заби смъртоносен зелен поглед в жена си, която благоволи да изглежда леко засрамена.
— Ако още веднъж те видя да изскачаш от карета по този начин, бог да ми е на помощ, ще те удуша.
Ема предпочете да избегне спора и изобщо не отвърна на съпруга си.
— Малко се престарава с покровителстването поради деликатното ми състояние — обясни тя на Бел.
— Ема… — процеди мъжът й заканително.
Точно в този момент Джон се появи на вратата.
— Какво, по дяволите, става тук?
Бел изпищя и избяга в дрешника, размахвайки ръце:
— Не трябва да ме виждаш!
— О, моля ти се, Бел, все пак това не е най-нормалната сватба.
— Ще бъде толкова нормална, колкото искам. Така че се махай. Ще се видим долу. — Гласът й бе приглушен зад няколко пласта дрехи и дебела дървена врата.
Алекс завъртя очи и измърмори „Жени!“, заради което жена му го изгледа свирепо.
— Трябва да пийна — обяви той и излезе от стаята. Джон го последва, без да се обърне.
Ема бързо затвори вратата след тях и изтича до дрешника.
— Тръгнаха си — съобщи тихо, без да е сигурна защо шепти.
— Сигурна ли си?
— Бел, за бога, да не съм без очи? Казвам ти, тръгнаха си.
Бел подаде глава иззад вратата и когато се увери, че стаята е свободна от същества от мъжки пол, се осмели да излезе.
— А си мислех, че си най-разумният човек, когото познавам — измърмори Ема.
— Изгубих си разума — отвърна Бел съвсем искрено.
— Сигурна ли си, че си готова за това?
Бел кимна и в очите й се надигнаха сълзи.
— Просто си мислех, че ще е другояче. Дори майка ми я няма! — изхлипа тя.
Ема сложи ръка върху нейната, искрено трогната от сълзите на братовчедка си.
— Бел, можеш да почакаш. Няма нужда да го правиш днес.
Бел поклати глава.
— Не мога да чакам, Ема. Нито ден повече — каза тя и й разказа всичко.
Глава седемнадесета
След като Ема се убеди, че Бел наистина е влюбена в Джон, помогна на братовчедка си да облече булчинската си рокля и я обяви за най-сияйната булка, която е виждала някога.
— Значи очите ми вече не са кървясали — пошегува се Бел.
Беше си поплакала добре.
Ема поклати глава със сериозно изражение.
— Искаш ли Алекс да те даде на младоженеца?
Бел се навъси.
— Мислех, че Нед ще е пристигнал досега. Ако не може да ме предаде бащата на булката, се надявах поне на брата. Във всеки случай татко много ще се ядоса, че не е могъл да ме даде.