— Имам проблем — съобщи Джон тихо. Алекс наклони глава. — Джордж Спенсър се опитва да ме убие.
Чу се рязко поемане на дъх, след което Алекс попита:
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм, че някой се опитва да ме убие — отговори Джон. — И не мога да приема, че появата му пред този дом е съвпадение.
Алекс прокара ръка през косата си. Спомни си гнева на Спенсър, когато Джон го беше принудил да дезертира.
— Не. Не е съвпадение. Ще трябва да се занимаем с него.
Джон се изненада на куража, който му вдъхна използваното от Алекс първо лице, множествено число.
— Къде ще останеш за през нощта?
Не беше глупав въпрос. В края на краищата Джон се беше оженил преди по-малко от час. При други обстоятелства двамата с Бел биха заминали на сватбено пътешествие или биха се върнали в Блечфорд Манър, където да се усамотят. Но той смяташе, че в провинцията няма да са в безопасност; домът му имаше твърде много прозорци и врати, през които можеше да се промъкне Спенсър. Вероятно щяха да са в по-голяма безопасност в Лондон, дори само поради това, че наоколо имаше много хора, които можеха да станат свидетели на набезите на Спенсър.
— Не знам — отвърна Джон най-накрая. — Напоследък бях зает. Не съм го обмислял. Не ми се иска да отведа Бел обратно в дома на брат си.
— Останете тук — предложи Алекс. — Ще взема Персефона у дома за тази нощ. Без съмнение Бел вече не се нуждае от наставница. — Той се усмихна дяволито. — Ти доста чевръсто се погрижи за тази работа. — Джон не можа да сдържи усмивката си. — Ще изпратя още няколко слуги. Тук е пълно, но не вреди да има още неколцина. Колкото повече хора има тук, толкова по-безопасно ще е за вас.
— Благодаря ти — отвърна Джон. — Обмислях и да наема личен охранител за нея през следващите няколко седмици.
— Добро хрумване. Ще се погрижа.
— Моля те, няма нужда.
— За бога, човече, та ти току-що се ожени. Остави проклетите охранители на мен!
Джон кимна утвърдително и му хрумна, че лесно ще свикне с представата за семейство, което го обича.
— С Ема ще останем в града, докато всичко се нареди — продължи Алекс. — Ела сутринта и ще решим какво да правим по въпроса със Спенсър.
— Ще го направя.
— А междувременно, ти желая великолепна първа брачна нощ.
— За това непременно ще се постарая.
На вратата се почука и Бел подаде глава в стаята.
— Алекс, приключи ли с него? — попита тя. — Защото това е първата ми брачна нощ и смятам, че имам право да съм с младоженеца си.
— В интерес на истината точно за това говорехме — каза Алекс с разбойническа усмивка. — И като стана въпрос, мисля да намеря жена си и да се прибирам.
Бел го изпрати, клатейки глава.
— Но за какво толкова говорехте? — попита тя мъжа си.
Той я прегърна през раменете и двамата последваха Алекс.
— Ще ти разкажа утре.
Скоро след това си тръгнаха неколцината им гости. На тръгване обаче, Ема хвана Бел за ръка и я дръпна настрани.
— Има ли нужда да… да си поговорим? — прошепна тя.
— Не мисля — също шепнешком отвърна Бел.
— Сигурна ли си?
— За какво?
— Че няма нужда да ти поговоря?
— Ема, за какво говориш?
— За брачната любов, празноглавке. Трябва ли да ти говоря?
— О… ами не. Няма нужда.
Ема отстъпи, а на лицето й играеше лека усмивка.
— Помислих си, че сигурно няма. — Тя пусна ръката й и отмина, но след няколко стъпки се обърна: — Ами тогава хубава вечер.
— О, определено — усмихна се Бел.
— Какво беше всичко това? — попита Джон и се наведе да целуне жена си по врата, след като гостите вече ги нямаше.
— Утре ще ти кажа.
— Добре. Други неща ме занимават тази вечер. — Той я поведе към стълбите.
— Мен също — последва го тя пъргаво.
— За какво си мислиш? — попита Джон, когато стигнаха площадката. — Точно сега?
— Мислех си, че се радвам, че ще останем тук тази нощ.
— Хм, аз също. Щеше да отнеме много повече време да се върнем вкъщи.
— У брат ти ли?
— Не, патенце. В Блечфорд Манър.
Бел се усмихна:
— Струва ми се толкова отдавна, когато за последно бях там. Дори не се бях сетила, че имам нов дом.