Трябваше просто да попита хората, които знаеха.
Джон се оттегли в библиотеката и веднага написа бележка до Алекс с молба за помощ. Отговорът пристигна по-малко от двадесет минути след това.
„Спенсър е отседнал в нает апартамент на Белами Лейн 14. Върнал се е в Лондон с истинското си име и не е получил много топъл прием. Изглежда се е опитал да се върне в Англия веднага след войната и е бил отхвърлен като дезертьор. Оттогава положението му се е подобрило, но не много.
Не получава много покани, но не мисля, че ще му представлява трудност да си осигури достъп до големи приеми и балове. Акцентът и облеклото му са каквито трябва за тези среди. Двамата с Бел трябва да внимавате. Моля те, дръж ме в течение на плановете си.
Алекс явно бе работил от предната вечер досега. Джон поклати глава с възхищение. Той взе перо и хартия и седна. След няколко чернови реши да бъде кратък и написа:
„Спенсър,
Разбрах, че си в Лондон. Трябва да говорим за много неща. Би ли дошъл у нас за чай? Отседнал съм в дома на роднините на съпругата ми на Гросвенър Скуеър.
Джон изпрати писмото по един човек и му нареди да чака за отговор.
Излезе в коридора и потърси Бел. Все още не познаваше добре имението, което бе доста голямо за градска къща. Беше много странно усещане да живее в чужд дом, особено когато собствениците бяха заминали в Италия и нямаха представа, че току-що се е оженил за единствената им дъщеря. Ако мистър и мисис Блайдън бяха в къщата, щеше да се чувства повече като гост, но както стояха нещата сега, имаше усещането, че се прави на господар в чужд дом. Неудобната ситуация напълно затвърди решението му да сложи край на проблемите си със Спенсър. Беше спестявал пет години, за да си купи собствен дом, а сега не можеше да го използва.
Ако не се беше оженил току-що, щеше да е в много лошо настроение.
Най-сетне намери Бел заспала на канапето в дневната й. Той се усмихна и си помисли, че тя заслужава да поспи. Със сигурност се беше постарал да я държи будна предната вечер. Тъй като не искаше да я обезпокои, той излезе от стаята на пръсти и се върна в библиотеката, където се настани в едно кресло със „Влюбеният пилигрим“ в ръце.
Щом Бел можеше да я прочете, значи и той може. Дразнеше го мисълта, че трябва да седи и да чете, когато някой кроеше заговор да го убие, но при възприетата стратегия нямаше какво друго да направи.
Беше минал голяма част от второ действие, когато Бел почука на вратата.
— Влез!
Тя подаде глава.
— Притеснявам ли те?
— В първия ми ден на женен мъж? Едва ли.
Тя влезе, затвори вратата след себе си и се отправи към креслото до Джон.
— Не, не — спря я той, като я хвана за ръката. — Ето тук.
С едно изкусно дръпване Бел се строполи в скута му. Тя падна със смях и го целуна два пъти по линията на челюстта, удивена от това, колко удобно се чувстваше вече с този мъж.
— Какво четеш? — попита и хвърли поглед на книгата му.
— „Влюбеният пилигрим“.
— Това пък за какво го четеш?
— Ами ти го четеш.
— Е, и?
Той я щипна по носа.
— Помня колко беше сладка, когато говорихме за тази книга в деня, когато се запознахме.
Бел му отговори с още една целувка.
— Сетих се какво не беше наред със сватбата ни — каза Джон замислено.
— Нима?
Той се наведе и докосна ъгълчето на устата й с устни.
— Повечето двойки — промълви, като прекъсваше думите с леки движения на езика — прекарват цяла седмица в леглото, след като се оженят. А ние дори не се успахме.
— Може да се върнем — предложи Бел и запърха с мигли.
Ръката му се плъзна по корема й и застана върху гърдите.
— Интересна идея.
— Мислиш ли? — попита тя, тихо шепнейки.
Джон я притисна нежно, наслаждавайки се на отговора й.
— Мхм.
Той се усмихна лениво, докато гледаше как тя извива гръб.
Усещаше как зърното й се втвърдява и тялото му се стегна в отговор.
— Винаги ли ще се чувстваме по този начин? — прошепна тя.
— Божичко, надявам се да е така.
Той се наведе и покри устата й с твърда, настоятелна целувка. Устните и езикът му бяха безмилостни, искаха да я вкусят цялата, неумолими в мисията си да покорят самата й душа.