Реакцията на Бел беше бърза и необуздана. Грубата му целувка възпламени желанието й и тя отвърна на страстта му с равна страст, плъзгайки ръце по гърба му. Горещата му уста се придвижи надолу по врата й, като оставяше огнена следа по кожата й.
— Заключи ли вратата? — изхриптя той, без да вдига устни от врата й.
— Какво? — Бел беше толкова потънала в морето от страст, че едва чуваше какво й говори.
— Заключи ли вратата?
Тя поклати глава.
— По дяволите. — Джон неохотно се откъсна от нежната й кожа и се измъкна изпод нея.
Бел падна меко в креслото, задъхана, докато той прекосяваше стаята.
Джон решително завъртя ключа и се обърна към невястата си с очи, горящи от желание. За съжаление, бе направил само две крачки към нея, когато се чу силно чукане на врата. Той изруга под нос и хвърли бърз поглед към Бел, за да се увери, че изглежда прилично, преди да се обърне отново. Изкара си яда на нищо неподозиращата брава, като отвори вратата с отривиста злоба.
— Какво? — тросна се той.
— Милорд — заговори лакеят с разтреперан глас, — милорд, има писмо за вас.
Джон кимна рязко и взе листа от сребърния поднос.
— В онова бюро обикновено държим нож за писма — обади се Бел, като посочи бюрото с глава.
Джон последва съвета й и разряза печата. Писмото беше написано върху скъпа бяла хартия.
„Драги ми лорд Блекууд,
За глупак ли ме вземаш?
Ако искаш да се срещнем, готов съм да уговорим време и място на неутрална територия. Винаги съм харесвал доковете.
— От кого е? — попита Бел.
Джон смачка хартията.
— От Джордж Спенсър — отговори разсеяно.
— Какво? — изпищя жена му. — Защо ти пише?
— Ами нали се опитва да ме убие — меко обясни Джон, — а освен това по-рано днес му изпратих писмо.
— Какво? Защо? Защо не ми каза?
— Започваш да звучиш като заядлива жена — въздъхна той.
— Ами своя жена ме направи ти, вчера, а колкото до натякването, смятам, че имам право при нашето нетърпимо положение. Сега ще отговориш ли на въпроса ми?
— На кой от всичките?
— На всичките — процеди тя.
— Написах му писмо, защото сметнах, че ще съм в по-добра позиция да се защитя, ако се срещна с него лице в лице и преценя степента и естеството на омразата му към мен. Не ти казах, защото спеше. А след това имахме друго… занимание, така да се каже.
— Извинявай, че ти креснах — рече Бел с по-благ тон. — Но не виждам какво мислиш, че ще постигнеш, като се срещнеш с него. Просто му даваш възможност да те убие.
— Мила, не смятам да поемам излишни рискове. Помолих го да се срещнем тук. Би трябвало да е много отчаян, за да се опита да направи нещо такова в дома ми или твоя дом, според случая.
Още щом думите излязоха от устата му, Джон знаеше, че не е трябвало да ги изрича, защото Бел извика:
— Но ти не знаеш колко е отчаян! Ако те мрази достатъчно, може и да не го е грижа за последиците, ако те убие пред свидетели. Скъпи, не мога да ти позволя да поемеш подобен риск. — Тук гласът й се прекърши. — Твърде много те обичам.
— Бел, не казвай…
— Ще казвам каквото си искам и толкова! Рискуваш живота си, не ми казваш, че ме обичаш, дори не ми позволяваш аз да ти кажа, че те обичам! — Тя издаде някакъв нечленоразделен звук и притисна устата си с юмрук за момент, за да спре надигащото се хлипане. — Изобщо ли не те интересува?
Той я сграбчи за раменете със зашеметяваща сила.
— Бел, интересува ме — почти изръмжа той. — Не позволявай на никого да те убеди в противното.
— Никой не се и опитва да го стори. Освен теб.
Дълбока, неравна въздишка разтърси тялото му.
— Бел, не ти ли стига да знаеш, че ме интересува? Че си достигнала дълбини в сърцето ми, за които дори не подозирах? Това не ти ли стига засега?
Тя преглътна конвулсивно. Много мразеше, когато не разбираше какво говори. Въпреки всичко кимна.
— Засега — повтори той тихо. — Не за дълго. Със сигурност не завинаги.
Той взе главата й в ръце и се наведе да я целуне, но тя се отдръпна.
— Явно, първо трябва да се справиш с това чудовище. Трудно е да градя брака ни, когато се страхувам да не загинеш.
Джон се опита да не обръща внимание на празнотата, която се настани в сърцето му, когато тя се бе отдръпнала.