— Мила, обещавам ти, че съм избрал най-безопасния подход. Нямам желание да умирам, но не мога за цял живот да се крия от Спенсър. Той все някога ще ме намери.
— Зная. Зная. Какво пишеше в писмото?
Джон се изправи и отиде до прозореца.
— Не иска да дойде тук — отговори той, загледан в оживената улица. — Предполагам си мисли, че е капан.
— А така ли е?
— Дали е капан? Не, макар че като се замисля, това не е съвсем лоша идея.
— Какво още пише?
— Иска да се срещнем при доковете.
— Надявам се, че не смяташ да се срещаш с него там. — Бел потрепери. Никога не бе ходила до доковете, но всеки лондончанин знаеше, че е ужасно място.
— Не съм глупак — отговори Джон, повтаряйки без да иска думите на Спенсър. — Ще видя дали ще иска да се срещнем на друго обществено място. Оживено място — добави, предимно за да я успокои.
— Стига да не си сам. Сигурна съм, че Алекс и Дънфорд с радост ще дойдат с теб. Нед също, ако вече не се е върнал в университета.
— Бел, съмнявам се, че Спенсър ще пожелае да сподели нещата, които иска да ми каже, ако с нас има и други хора. Но не се тревожи, не възнамерявам да се срещна с него, без да имам приятели наблизо. Няма да може да направи нищо.
— Но каква друга причина може да има да се среща с теб, освен за да те убие?
— Не зная — почеса се по главата Джон.
— Навярно иска да ми каже как иска да ме убие. Или колко много.
— Не е смешно, Джон.
— Не се шегувах.
Бел зарови лице в ръцете си.
— О, Джон — изстена, — толкова ме е страх да не те изгубя. Донякъде е смешно — една от причините да се влюбя в теб… — Тя вдигна ръка. — Не, моля те, не ме прекъсвай. Една от причините да се влюбя в теб беше, че си мислех, че се нуждаеш от мен. Заобиколена съм от хора, които ме харесват или обичат, но никой не се е нуждаел от мен като теб. Сега обаче осъзнавам… — Едно ридание я задави.
— Какво, мила? — прошепна той. — Какво осъзнаваш?
— О, Джон, аз също се нуждая от теб. Ако ти се случи нещо…
— Нищо няма да ми се случи — отсече той. За пръв път от десет години насам имаше нещо, заради което да живее. Нямаше да позволи на един долен изнасилвач да му го отнеме.
Бел го погледна през сълзи:
— Какво ще правим?
— Нищо няма да правим — отвърна той, като отиде при нея и разроши косата й. След това, за всеки случай, се наведе, издърпа ръцете от лицето й и я целуна по челото. — Аз обаче ще пиша на Спенсър. — Той се върна на масата, където беше оставил перото и хартията от по-рано. — Какво да напиша според теб? — попита меко в опит да отклони вниманието й от ужаса и тревогата.
— Смятам, че трябва да го наречеш малоумен кучи…
— Не мисля, че това ще свърши работа — прекъсна я умело Джон, като се чудеше откъде може да е научила този цветист език. — Не трябва да го обиждаме.
— Може би не и двамата, но на мен определено ми трябва.
— Бел — въздъхна той, прикрил усмивката си, — ти си безценно съкровище. С какво съм те заслужил?
— Не зная — отвърна тя и се изправи. — Но ако искаш да ме задържиш, имам един важен съвет — не умирай!
След това пое дълбоко дъх и излезе, неспособна да стои близо до лист хартия, който можеше да доведе до смъртта на Джон.
Джон поклати глава, докато я изпращаше с поглед. Не го приемаше много добре. Но от друга страна, нима можеше да я вини?
Ако някой се опитваше да убие нея, той щеше да претърсва Лондон като безумец в отчаян опит да го намери пръв.
Джон изхвърли тези неприятни мисли от ума си и се върна към перото и листа пред себе си. Колко странно беше да пише на убиеца си.
„Спенсър,
На свой ред мога да те попитам, дали ти не ме вземаш за глупак?
Предлагам да се срещнем на някое по-пристойно място, например в кафенето на Хардиман. Ти кажи кога.
Беше водил Бел в това кафене няколко пъти през краткия период на ухажването им. Там можеше да се намери усамотена маса, но по-важно беше, че в кафенето често ходеха дами и дебютантки от висшето общество и Спенсър не би посмял да се опита да направи нещо глупаво. Освен това за Алекс щеше да е лесно да се настани небрежно през няколко маси.
Той отново изпрати човека да занесе писмото до жилището на Спенсър. Очакваше бърз отговор — Спенсър сигурно седеше и чакаше такъв на поканата си.