Джон въздъхна и прокара ръка през косата си. Трябваше да поговори с Бел. Разкъсваше се да я гледа толкова тревожна, но не знаеше какво да й каже. Не му хрумваха думи, с които да я успокои. Бяха женени по-малко от денонощие и тя вече бе нещастна. Беше разочаровал невястата си и се чувстваше безсилен да облекчи болката й.
Невястата си.
Устните на Джон се извиха в лека усмивка. Харесваше му как звучи това. Изправи се внезапно и креслото изскърца шумно по дървения под. Тръгна по коридора с цялата бързина, която позволяваше раненият му крак.
— Бел! — извика я, когато се насочи към стълбите. — Бел! Къде си?
Тя се появи на площадката, а на лицето й бе изписана паника.
— Джон? Случило ли се е нещо? Какво има?
— Просто исках да те видя — усмихна се безгрижно той, опитвайки се да изглади напрежението. — Винаги ли задаваш три въпроса, когато и един ще стигне?
— За бога, Джон, уплаши ме до смърт. Друг път не викай така, моля те! Достатъчно съм напрегната.
Той прекоси разстоянието между двамата и я прегърна.
— Мила, моля те. Ще се разболееш. Да отидем в стаята ти да поговорим.
— Стаята ни — подсмръкна тя.
— Моля?
— Нашата стая. Вече съм омъжена и не искам да имам собствена стая.
— И аз не искам да имаш собствена стая. Бел, скоро животът ни ще бъде нормален, обещавам ти.
Бел се остави да я поведе към спалнята им. Толкова много искаше да му повярва.
— Джон, не мога да не се боя — промълви тя.
Той я придърпа към себе си и вдъхна лекия аромат на косата й.
— Зная, мила, зная. Но нека оставим страха засега. Тук и в този миг няма от какво да се боиш.
На устните й потрепна малка усмивка.
— Точно в този миг ли?
— Тук съм само аз. — Той обходи линията на челюстта й с устни и лениво се придвижи към ухото й. И това не му стигна.
Ръцете му обвиха седалището й и я дръпнаха в още по-интимна близост до него. Той целуна всяко непокрито от дрехите местенце, първо врата, след това се спусна по ръцете. Тъкмо беше стигнал до лявото й ухо, когато чуха глас на вратата. Гласът се покашля.
Джон дори не се обърна, само махна с ръка на нахлулия прислужник.
Другият отново се покашля, този път по-настоятелно и Джон неохотно се откъсна от Бел и обърна глава към вратата. Там стоеше една изключително добре облечена дама с особено изражение на лицето. Джон не я беше виждал преди, но тя имаше удивителни сини очи, силно, наситено сини, като тези на…
Обхвана го неспокойно усещане и той бавно се обърна към Бел, която все още беше здраво залепена за тялото му. Изглеждаше, сякаш й е зле. Много зле. Беше почти зелена.
— Майко?
Джон отскочи от Бел с невероятна бързина. Керълайн, графиня Уърт, свали ръкавиците си с решителност, която граничеше с бяс.
— Виждам, че не си си губила времето, докато ме нямаше, Арабела.
Бел преглътна. Употребата на цялото й име от страна на майка й не беше добро знамение.
— Ами да — заекна тя. — Така е.
Керълайн се обърна към Джон:
— Смятам, че трябва да си вървите.
— Не може! — побърза да се намеси Бел. — Той живее тук.
Единственият външен признак на смущение у Керълайн беше напрегнатото движение на гърлото й.
— Убедена съм, че не те чух добре.
Джон бързо пристъпи напред.
— Навярно следва да се представя. Аз съм лорд Блекууд.
Керълайн не протегна ръка.
— Браво на вас — отвърна жлъчно.
— А това — продължи той, като посочи Бел, — е съпругата ми, лейди Блекууд.
— Моля?
Спокойното й изражение не трепна.
— Майко, ние сме женени — обясни Бел със слаба усмивка. — От вчера.
Керълайн хвърли удивен поглед на дъщеря си, след това на мъжа, за когото се беше омъжила и после пак на нея.
— Бел, дали може да поговоря насаме с теб за малко? — Тя сграбчи дъщеря си за ръката със сила, която не съответстваше на спокойния й тон и я издърпа през стаята.
— Да не си полудяла? — изсъска. — Осъзнаваш ли какво си направила? Къде за бога е Ема? И как е могла да ти позволи да го сториш?
В другата част на спалнята Джон се чудеше дали тази склонност да се задават множество въпроси един след друг, без да се чака за отговор, не е семейна черта.
Бел отвори уста да каже нещо, но Керълайн вдигна ръка да я спре.
— Недей! — предупреди я. — Не ми говори.
С умело движение грабна Бел за ръката и я върна на предишното й място до Джон.