— Майко — започна Бел — моля те само да… — Думите й замряха под съкрушителния поглед на Керълайн.
— Извинете ме за момент — плавно каза Керълайн, отиде до вратата и извика: — Хенри! — Бел и Джон чуха приглушен ответ, на който Керълайн отвърна: — Веднага, Хенри!
— Не ми харесва да се отнасят с мен като с дете, което е направило беля — изсъска Джон в ухото на жена си.
— Но аз съм дете, сторило беля — прошепна тя в отговор. — Поне за тях. Затова бъди търпелив, моля те.
На вратата се появи бащата на Бел. Хенри, граф Уърт, беше привлекателен мъж с посивяващи коси и весел вид. Очите му светнаха с явна обич, когато съзря дъщеря си.
— Бел! Мила! Какво правиш в Лондон?
— Ами това-онова — смънка Бел.
— Омъжила се е — отсече Керълайн.
Хенри не отговори.
— Не ме ли чу? — избухна Керълайн, чиято спокойна фасада започваше да се разпада. — Омъжила се е!
Хенри въздъхна уморено и прокара ръка през изтъняващата си коса.
— Бел, защо не почака малко?
— Трябваше да побързам.
Керълайн поруменя. Не й се искаше да мисли какво може да значи това.
— Едва ли не си могла да почакаш поне няколко дни — продължи Хенри. — Да не смяташе, че няма да ти позволим да си избереш съпруг? Познаваш ни, знаеш, че не е така. Позволихме ти да откажеш на десетина отлични кандидати, сред които и младия Актън, чийто баща е най-близкият ми приятел. Този младеж изглежда симпатичен все пак. Едва ли щяхме да възразим. — Той спря за миг. — Предполагам, че това е младоженецът.
Бел кимна, чудейки се защо всяка тирада на баща й я караше да се чувства като седемгодишна.
— Има ли си име?
— Лорд Блекууд — заяви Бел на висок глас.
Джон пое инициативата и пристъпи към него с протегната ръка.
— Джон Блекууд, милорд. Удоволствие е да се запозная с вас.
— Надявам се — отвърна Хенри сухо. — Притежавате ли средствата да се грижите за дъщеря ми?
— Току-що купих нов дом, поради което нямам възможност да харча на воля — отговори искрено Джон. — Но инвестирам разумно и консервативно. Нищо няма да й липсва.
— Откъде сте?
— Израснах в Шропшир. Баща ми беше граф Уестброут. Брат ми наследи титлата.
— А вие как получихте своята?
Джон му разказа набързо за службата си в армията. Хенри кимна одобрително и накрая попита:
— Обичате ли дъщеря ми?
— Много, милорд.
Хенри огледа младия мъж, чиято ръка Бел бе стиснала здраво.
— Е, Керълайн, смятам, че ще трябва да се доверим на избора на дъщеря си в този случай.
— Няма какво друго да сторим — отговори тя с горчивина.
Хенри сложи ръка на рамото на жена си за утеха.
— Сигурен съм, че ще имаме време да разберем всички подробности. Засега смятам, че трябва да се посветим на това да опознаем зет си, Керълайн, не смяташ ли?
Тя кимна, защото обичаше Бел твърде много, за да постъпи другояче. Бел изтича и обви ръце около майка си.
— Мамо, ще видиш — прошепна й, — той е съвършен.
Керълайн се усмихна на пълното щастие на дъщеря си, но й отвърна с шепот:
— Бел, никой не е съвършен.
— Съвършен е за мен.
Майка й я притисна още веднъж и след това я отдръпна от себе си, за да я огледа добре.
— Навярно си права — отвърна. — А сега защо не оставиш баща си да опознае твоя… съпруг, докато ми помогнеш да се настаня. Пътуването бе необичайно дълго.
Бел си помисли, че майка й общо взето приемаше вестта учудващо добре. Тя хвърли бърза усмивка на Джон и излезе от стаята след нея.
— Сигурно не сте пуснали известие в „Таймс“ — започна Керълайн, като тръгна по стълбите.
— Нямаше време.
— Хм. Е, ще накарам баща ти да се погрижи незабавно. Къде е този нов дом, който Джон е купил? — Керълайн се обърна, стигнала края на стълбището, с разтревожено изражение. — Той се представи като Джон, нали?
— Да, мамо. Имението е точно до Уестънбърт. Запознахме се, докато гостувах на Ема.
— О! — Керълайн влезе в спалнята си, където една прислужница разопаковаше куфарите й. — Вероятно ще организирам прием за вас следващата пролет, когато всички са в града. Но смятам, че без съмнение трябва да направим нещо скоро, за да уведомим всички, че си омъжена.
Бел се зачуди защо „всички“ трябва незабавно да бъдат осведомени за семейното й положение.