— Какво точно си замислил, Спенсър?
— Да те убия, разбира се. Мислех, че вече си се досетил.
— Мога ли да попитам защо? — попита той с ледена учтивост.
— Никой не може да ме прави на глупак, Блекууд — никой. Разбираш ли ме? — Спенсър ставаше все по-неспокоен, а по напрегнатото му чело бе избила пот. — Това, което направи…
— Това, което направих, беше да те прострелям в задника. — Джон се облегна и си позволи да се усмихне за пръв път през този ден.
— И ще те убия за това — посочи го с пръст Спенсър. — Мечтая за това от години.
— И защо се забави толкова?
Спокойното поведение на Джон вбесяваше още повече Спенсър.
— Знаеш ли какво се случва, когато дезертираш? Не те приемат с отворени обятия в Англия. Годеницата ти решава, че може да си намери по-добра партия. Изтриват името ти от всички списъци с някакво значение. Това ми причини ти. Ти!
— И сега Англия да не би да те посреща с отворени обятия? Чух, че не си добре дошъл в най-отбраното общество.
За миг Джон помисли, че Спенсър ще прескочи масата и ще го хване за гърлото. И тогава той внезапно се успокои.
— Убийството ти няма да реши всичките ми проблеми, разбира се. Но ще ми даде радост.
Джон въздъхна.
— Виж — започна меко той, — едва ли е нужно да ти казвам, че предпочитам да не ме убиваш.
Спенсър нададе лаещ смях.
— Красиво казано, но аз пък предпочитам да не беше ми провалял целия живот.
— Защо дойде тук днес? Защо седиш и водиш безсмислен разговор с мен?
— Може би от любопитство. А ти? Човек би предположил, че не би желал да се срещаш с убиеца си. — Той се облегна и се ухили самодоволно на Джон.
Джон започваше да се чуди дали Спенсър не е полудял. Очевидно бе обсебен, но същевременно изглеждаше твърдо решен да поддържа някаква нормалност — седеше и разговаряше с Джон, сякаш бяха стари приятели.
— А може би и аз съм дошъл от любопитство — отговори. — В уникално положение сме. Човек, който има възможността да се срещне с убиеца си при толкова цивилизовани обстоятелства, е щастливец.
Спенсър се усмихна и наведе глава, с което щедро показа, че е приел това като комплимент.
— Да речем, че ми кажеш какво си намислил. Не би искал това да се окаже твърде лесно, нали?
— Все ми едно дали е лесно или не. Просто искам да умреш.
Джон се усмихна сковано. Спенсър със сигурност не разбираше от намеци.
— Няма ли да ми подскажеш какво мога да очаквам?
— Смятам нещо бързо и лесно. Няма нужда да страдаш.
— Колко мило.
— Не съм чудовище, просто имам принципи.
Докато Джон се дивеше на това невероятно твърдение, Спенсър забеляза нещо над рамото му.
— Това прекрасната ти съпруга ли е, Блекууд? Трябва да те поздравя за брачния ти успех.
Джон усети как изстива отвътре. Той се извъртя и погледът му обходи помещението, докато не попадна на Бел, която току-що беше влязла в заведението с Ема и Персефона.
Той отново си пое дълбоко дъх и се опита да се овладее. Щеше да я убие. Щеше да я метне през коляно и да й насини задника. Щеше да я заключи в стаята й. Щеше…
— Изглежда не си много щастлив да я видиш.
Джон се извърна отново към Спенсър.
— Още една дума от теб и ще те удуша, както съм седнал — тросна му се той.
Спенсър се облегна и се засмя — забавляваше се много добре.
— Разговорът ни приключи.
Джон се изправи и прекоси стаята, без да се обърне. Алекс и Дънфорд щяха да се погрижат да не бъде нападнат. Той сграбчи Бел за ръката, преди още да е успяла да седне и изсъска в ухото й:
— Ще те направя много нещастна жена.
Бел прояви благоразумието да си държи устата затворена. Или може би беше, защото си умираше да огледа хубаво Джордж Спенсър, който беше станал да си върви веднага след Джон. Мина точно покрай тях, вдигна шапка пред нея и промълви:
— Милейди.
Единствената светлина в кошмара на Джон беше вбесеното изражение на Бел. Беше убеден, че под ноктите й щеше да остане голяма част от лицето на Спенсър, ако не я държеше здраво за лакътя.
След като Спенсър напусна кафенето, Джон я обърна рязко към себе си и попита:
— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?
Преди да има възможност да му отговори, Алекс се появи до него, грабна Ема по подобен начин и изсъска:
— Какво по дяволите си мислеше, че правиш?
Персефона погледна Дънфорд и се усмихна, чакайки реда си, но за нейно разочарование той си седеше на мястото и гледаше ядно и трите жени.