Не може да се каже, че от това на Клеър й стана по-леко. Тъкмо напротив — тя цялата се разтрепери.
— Но това са моите родители! — прошепна тя яростно. — Не можеш ли да направиш нещо?
Майкъл мрачно поклати глава.
— Не знам. Ще се опитам. Ала засега просто се преструвай, че се радваш, става ли?
Само че Клеър не искаше да го прави. Единственото, което искаше, бе да натика родителите си в колата и да ги накара да си вървят.
Как можеше Амели да й причини това? Всъщност не, отговорът беше очевиден — родителите й бяха просто още един начин да накарат Клеър да прави онова, което вампирите поискат от нея. А сега, когато знаеше твърде много, когато можеха да се уповават единствено на нея да продължи да работи с Миърнин върху изнамирането на лек, те никога нямаше да я пуснат да си отиде.
— Ехо? — повика ги майка й. — Може ли да влезем?
Майкъл запази спокойното си, дружелюбно изражение.
— Разбира се! Заповядайте вътре!
Защото навън бе започнало да се стъмва.
Родителите на Клеър прекрачиха прага. Майкъл тъкмо се канеше да затвори вратата след тях, когато нечия ръка му попречи и на входа застана още някой. Клеър нямаше никаква представа кой е той. Никога досега не го бе виждала, а бе сигурна, че щеше да го запомни. Той имаше гъста сива коса, големи сиви мустаци и огромни зелени очи зад старомодни очила с дебели стъкла.
Майкъл се вцепени и Клеър моментално разбра, че нещо не е наред.
— О! — обади се майка й, сякаш напълно беше забравила за непознатия. — Това е господин Бишъп. Срещнахме го на път за Морганвил. Колата му се беше развалила.
Господин Бишъп се усмихна и вдигна ръка към главата си, все едно докосваше невидима шапка.
— Благодаря ти за любезната покана да вляза в твоя дом — гласът му беше дълбок и плавен, а в интонацията му се долавяше нещо руско. — Макар че всъщност не се нуждая от такава.
Защото беше вампир.
Клеър бавно отстъпи назад. Майкъл пък изглеждаше така, сякаш не е в състояние да помръдне, докато гледаше как господин Бишъп прекрачва прага.
— Не искам да разстройвам милото ти семейство — тихо каза той на Клеър, — но ако до половин час Амели не е тук, за да говорим, ще избия всички дишащи в тази къща.
Клеър неволно погледна към родителите си, ала те вече се отдалечаваха по коридора и не бяха чули нищо.
— Не — каза Майкъл. — Няма да докоснеш никого. Това е моята къща. Веднага се махай, ако не искаш да пострадаш!
Бишъп го изгледа от главата до петите.
— Бива те в лаенето, кутре, ала зъбите ти още не са пораснали. Доведете Амели.
— Кой сте вие? — прошепна Клеър.
От непознатия извираше усещане за заплаха и го обгръщаше като мъгла, която Клеър почти можеше да види.
— Кажете й, че баща й е дошъл да я види — добави Бишъп и се усмихна. — Семейните събирания са нещо прекрасно, нали?