Глупаво бе да се гордее с нещо такова…
— Тук всичко е наред. Ще ти кажа, когато си взема нов телефон, става ли? — Клеър се поколеба, преди да попита: — А вие как сте?
— О, добре сме, миличка. Просто много ни липсваш. Обаче баща ти никак не е доволен, че не си в общежитията и живееш с онези по-големи деца…
От всички неща, за които можеше да си спомни, майка й трябваше да се сети точно за това. И разбира се, Клеър нямаше как да й обясни защо не живее в общежитията, а дели къща с трима осемнайсетгодишни съквартиранти, двама, от които — момчета. Е, да, майка й още не го бе споменала, но беше само въпрос на време.
— Мамо, нали ти казах колко гадни могат да бъдат момичетата в общежитията! Тук е по-добре. Те са ми приятели. И са страхотни.
Майка й не звучеше особено убедена:
— Нали внимаваш? С момчетата, имам предвид.
Да, не й беше отнело много време.
— Да, внимавам.
Внимаваше дори и с Шейн, но това беше най-вече защото Шейн никога не забравяше, че Клеър няма и седемнайсет, а той още не бе навършил деветнайсет. Разликата в годините не беше голяма, но от гледна точка на закона беше огромна, стига родителите й да се разтревожат. А те определено щяха да се разтревожат.
— Между другото, всички ви поздравяват — добави Клеър. — Майкъл дори ви маха с ръка.
Майкъл Глас, другото момче в къщата, се бе разположил край кухненската маса и четеше вестник, но при думите й вдигна поглед и поклати глава, сякаш искаше да каже „не си го и помисляй“. Първата му среща с родителите й съвсем не беше минала добре, а сега… ами сега нещата бяха още по-лоши, ако това изобщо бе възможно. Предишния път Майкъл беше поне наполовина нормален — човек през нощта и безплътен призрак през деня, неспособен да напуска къщата нито денем, нито нощем.
За Морганвил това си беше почти нормално.
В желанието си да помогне на Шейн, Майкъл бе взел ужасно решение — вече имаше тяло от плът и кръв през цялото време и можеше да напуска къщата, но се бе превърнал във вампир. Клеър не можеше да прецени дали това го тревожи. Трябва да го тревожеше, нали така? Той обаче изглеждаше съвсем… нормален. Може би прекалено нормален.
Тя се заслуша в гласа на майка си и след малко подаде слушалката на Майкъл.
— Иска да говори с теб.
— Не! Кажи й, че ме няма — прошепна той и размаха ръце, сякаш отпъждаше някого, но Клеър продължи да му тика слушалката.
— Ти си най-отговорният в къщата — напомни му тя. — Просто гледай да не споменаваш… — при тези думи тя изимитира зъби, забити в гърлото й.
Майкъл й хвърли гаден поглед, но пое слушалката и включи обаянието си. А той го притежаваше в големи количества, както Клеър отлично знаеше. Харесваха го не само родителите, но и… ами, всички. Майкъл беше интелигентен, мил, секси, талантлив, възпитан… у него нямаше нищо, което да не харесаш, с изключение, разбира се, на това, че бе вампир. Той увери майка й, че всичко е наред, че Клеър се държи много благопристойно (при тези думи той извъртя очи към тавана и Клеър едва не се задави с колата си) и че лично той се грижи за малкото момиченце на госпожа Денвърс. Това последното всъщност си беше самата истина. Майкъл приемаше самоотредената си роля на по-голям брат страшно сериозно и гледаше да не изпуска Клеър от очи, освен когато на нея й се налагаше да остане сама или пък тайничко се измъкнеше от вкъщи, за да отиде на лекции без придружител… нещо, което тя правеше винаги, щом й се удадеше възможност.
— Да, госпожо — каза Майкъл; по лицето му се изписа напрегнато изражение. — Не, госпожо. Няма да допусна да го направи. Да. Да.
Клеър се смили над него и взе слушалката обратно.
— Мамо, трябва да затваряме. Обичам ви и двамата.
Майка й все още звучеше разтревожено.
— Клеър, сигурна ли си, че не искаш да се върнеш у дома? Може би сгреших, като не те пуснах да отидеш в Масачузетския технологичен институт. Защо не си дадеш една година почивка, да се подготвиш добре, а и ние ще се радваме отново да си бъдеш вкъщи…
Странно. Обикновено майка й лесно се успокояваше, особено след като поговореше с Майкъл. Клеър неволно си спомни за майката на Шейн и как нейните спомени за Морганвил постепенно започнали да се връщат. Как вампирите дошли и я убили, защото, каквото и да бяха сторили, за да я накарат да забрави, то не бе подействало.
Родителите й се намираха в същото положение. Бяха идвали в Морганвил, но Клеър все още не бе сигурна какво точно бяха научили при посещението си и колко от него си спомняха — ами ако беше достатъчно, за да изложи живота им на опасност? Тя трябваше да стори всичко по силите си, за да не допусне да им се случи нещо лошо. Това означаваше да се откаже от мечтата си да учи в Масачузетския технологичен институт — ако изобщо успееше да напусне границите на Морганвил, вампирите щяха да я последват и да я върнат обратно. Или просто да я убият.