— Да го духаш, Шейн.
— Момчета! — намеси се Ева с престорено строг тон. — Внимавайте как се държите. На масата има непълнолетна.
— Е — каза Шейн, — така или иначе, нямах намерение да го направя.
Клеър извъртя очи към тавана.
— Стига де, не съм расла в саксия. Не е като да не съм чувала израза. Или използвала.
— Не бива да го използваш — най-сериозно заяви Майкъл. — Момичетата казват „целуни ме отзад“, а не „да го духаш“. Обаче не бих ти препоръчал „ухапи ме“. Не и по тези места.
Ева се задави със спагетите си и Шейн я потупа по гърба, но и той, и Майкъл се смееха. Клеър ги изгледа сърдито в продължение на няколко секунди, преди да се предаде и да признае, че наистина беше смешно.
Изведнъж всичко отново беше наред.
— Е? Петък вечер. Какво ще кажете? — попита Ева, като си бършеше очите и се задъхваше от смях. — Ще купонясваме ли? Защото лично на мен няма да ми се отрази никак зле.
— Съгласен — каза Майкъл и натъпка огромен залък спагети в устата си; Клеър се зачуди дали не го изгориха. — Смятам, че ако дойда с вас, тя няма да може да ви изгони. Вампирски VIP статус. Все за нещо да върши работа.
Шейн го погледна и за миг Клеър почувства топлотата, която толкова й липсваше напоследък. После всичко отмина и между двамата отново се издигна стена.
— Сигурно ще е забавно — отвърна Шейн. — Но ако искаме да провалим вечерта на Моника, трябва да отидем всички заедно.
Довършиха вечерята в неловко мълчание. Мислите на Клеър час по час се връщаха към кадифената кутийка в стаята й и тя трябваше да полага немалко усилие, за да не изглежда гузна. Без особен успех, предположи тя, когато забеляза, че Майкъл я наблюдава настойчиво, макар да не бе сигурна дали е доловил неудобството й, или просто се чуди защо не се бе присъединила към плановете им да отидат на партито на Моника.
Клеър се нахрани бързо, изми купичката си и като измърмори някакво извинение за много домашни, изтича по стълбите. Е, те вече бяха свикнали с постоянното й учене, а понеже днес бе ред на Шейн да измие чиниите, това щеше да й спечели малко време…
Кутийката си беше на тоалетката, там, където я бе оставила. Клеър я взе и седна по турски на пода, опряла гръб в стената, като претегляше кутийката в ръката си.
— Чудиш се дали да я носиш, или не — каза Амели и Клеър изписка от изненада.
Спокойна и елегантна както винаги, Амели се бе разположила в старинното кадифено кресло в ъгъла, сплела благовъзпитано пръсти в скута си. Повече приличаше на картина, отколкото на човешко същество. Днес, повече от всеки друг път, от нея се излъчваше древност и мраморна студенина.
Клеър побърза да се изправи. Знаеше, че е глупаво, но просто не й се струваше редно да седи в тази поза в присъствието на Амели. Амели кимна едва–едва в знак на одобрение, но иначе не помръдна.
— Съжалявам, че те стреснах, Клеър, но трябваше да поговорим насаме.
— Как проникнахте тук? Искам да кажа, че това е нашата къща, мислех, че вампирите не…
— … не могат да влязат, ако не са поканени? Могат, когато къщата принадлежи на друг вампир. Но дори и четиримата да бяхте хора, тази къща всъщност е моя. Аз я издигнах, така, както издигнах и всички други къщи на Основателя. Къщата ме познава и аз не се нуждая от позволение, за да вляза — очите на Амели проблеснаха в мрака. — Това смущава ли те?
Клеър преглътна и не отговори.
— Какво искате?
Амели повдигна дългите си, тънки вежди и посочи кутийката в ръцете на Клеър.
— Искам да я сложиш.
— Но…
— Не те моля. Заповядвам ти.
Клеър потрепери, тъй като гласът на Амели, макар и все така спокоен, беше прозвучал… сурово. Тя отвори кутийката, извади гривната, тежка и топла върху дланта й, и се взря в нея.
Не виждаше откъде се откопчава, макар че украшението очевидно беше прекалено тясно, за да може да си го сложи направо.
С крайчеца на окото си забеляза как нещо проблесна и докато вдигне поглед, Амели вече беше взела гривната от ръката й и бе обвила ледени пръсти около китката й.
— Направена е специално за теб — обясни тя. — Не мърдай. За разлика от гривните, които повечето от другите деца носят, твоята не може да бъде свалена. Договорът, който подписа, ми дава това право.
— Ама… не, не искам…
Твърде късно. Амели направи някакво движение и гривната мина през плътта и костите на Клеър и се сключи около китката й. Клеър опита да се отскубне, ала нямаше никакъв шанс, не и срещу силата на един вампир. Амели се усмихна и я задържа неподвижно в продължение на няколко секунди просто за да й покаже кой командва, после я пусна. Клеър трескаво завъртя гривната, като я натискаше ту тук, ту там, търсейки закопчалката й.