Само че гривната беше съвършено гладка и явно не можеше да бъде свалена.
— Трябваше да го направя така, по древния начин — обясни Амели. — Тази гривна ще ти спаси живота, Клеър, помни ми думите. Много рядко съм проявявала подобна благосклонност към когото и да било. Би трябвало да си ми признателна.
Признателна? Клеър се чувстваше като куче на каишка и това изобщо не й харесваше. От гневния й поглед усмивката на Амели стана още по-широка. Не че така изглеждаше по-дружелюбна — в усмивката на Амели нямаше нищо успокояващо.
— Е, някой ден може би ще ми благодариш — каза тя и повдигна вежди. — Много добре. Време е да си вървя. Сигурна съм, че имаш да учиш.
— Как очаквате да го скрия от приятелите си? — промърмори Клеър.
— Няма да го криеш — отвърна Амели и отвори вратата, без да я отключва. — Не забравяй, че трябва да се подготвиш за работата си с Миърнин утре.
И тя излезе в коридора, затваряйки вратата след себе си. Клеър изтича след нея и завъртя бравата, ала вратата не помръдна. Докато Клеър успее да отключи и да излезе в коридора, там вече нямаше никого. Тя се заслуша в потракването на чинии от долния етаж и далечния смях на приятелите си, и усети, че й се доплаква.
После разтърка очи, пое дълбоко дъх и се върна на бюрото си, за да се опита да учи.
Следващият ден беше истинска вихрушка от лекции, тестове и упражнения и Клеър изпита огромна благодарност, когато най-сетне дойде време за следобедната й почивка. Чувстваше се глупаво, облечена в блуза с дълги ръкави, ала това бе единствената дреха в гардероба й, която покриваше гривната, а тя отчаяно държеше да я скрие. Дотук — добре. Ева не беше забелязала, а когато двете излязоха от вкъщи, Шейн още спеше. Майкъл също не се виждаше никъде. Миналата нощ, в пристъп на отчаяние, Клеър се бе опитала да среже гривната — първо с ножица, а после с чифт ръждясали клещи, които беше открила в мазето. Острието на ножицата се счупи, а клещите бяха тежки и неудобни и просто се хлъзгаха по гладкия метал. Не можеше да го направи сама, а нямаше как да помоли за помощ.
Не можеше и да я крие вечно.
Е, можеше поне да опита.
Тя се запъти към кафенето в Университетския център и видя, че Ева е сама зад бара, раздразнена и със зачервени бузи под мъртвешки бялата пудра.
— Къде е Ейми? — попита Клеър, докато й подаваше три долара за чаша мока. — Мислех, че е на работа през цялата седмица.
— Без майтап! Аз също. Обадих се на шефа, но той е болен, както и Ким, така че днес съм сама. На света няма достатъчно кафе, за да направи този ден поносим — Ева издуха един кичур от запотеното си чело, втурна се към машината за еспресо и извади няколко чашки. — Някога сънувала ли си как тичаш ли, тичаш, докато всички си стоят неподвижно, но въпреки това все не можеш да ги настигнеш?
— Не — отвърна Клеър. — Аз обикновено сънувам, че съм гола в час.
Ева се ухили.
— За това получаваш безплатен карамел в кафето. Иди да седнеш. Няма нужда и ти да се въртиш наоколо като останалите лешояди.
Клеър си намери свободна маса, извади учебниците си, взе си моката, когато Ева извика нейното име, и прозявайки се, отвори „Последна воля и завещание“. Беше прекарала по-голямата част от предишната нощ в запаметяване на най-различни символи, ала задачата не беше никак лесна. С египетските се беше справила, ала тези далеч не бяха толкова ясни, а тя имаше чувството, че Миърнин няма да търпи грешки.
Над разтворената й книга падна сянка и когато вдигна поглед, Клеър видя инспектор Травис Лоу и неговия партньор, Джоу Хес. Тя познаваше и двамата доста добре — бяха й помогнали през онзи размирен период, когато бащата на Шейн се спотайваше в града и се опитваше (успешно!) да убива вампири. Двамата нямаха гривни и не бяха Защитени. Доколкото Клеър бе успяла да разбере, по някакъв начин си бяха извоювали особен статут. Не знаеше как точно са го направили, но бе сигурна, че е било нещо наистина храбро.
— Здравей, Клеър — поздрави я Хес и си придърпа стол; Лоу последва примера му.
По телосложение двамата не си приличаха особено — Хес беше висок и жилав, с издължено лице, докато Лоу беше кръглолик и оплешивяващ. За сметка на това погледите им бяха еднакви — предпазливи, потайни, вечно нащрек.
— Е, как си? — попита Хес.
— Добре — отвърна тя и едва устоя на изкушението да докосне гривната около китката си. Погледът й се местеше от единия върху другия, а спокойствието й бързо се изпаряваше. — Какво има? Нещо не е наред ли?
— Да — отговори Лоу. — Може и така да се каже. Виж, Клеър, неприятно ми е да ти го кажа, но зад къщата ви беше намерен труп на младо момиче. Открили са го тази сутрин, докато събирали боклука.