— А, да — Клеър побърза да затвори книгите и да ги натъпче в раницата си. — Извинявай, забравих колко е часът.
— Не се притеснявай — успокои я той, все така, без да я поглежда; когато продължи, гласът му беше много мек. — Клеър, сигурна ли си, че знаеш какво правиш?
— Какво?
Той се пресегна и я сграбчи за китката, онази, с гривната, скрита под дългия ръкав. Украшението болезнено се впи в кожата й.
— Знаеш какво.
— Ау! — изохка тя и той я пусна. — Бях принудена. Нямах друг избор. Трябваше да подпиша, ако исках да опазя живота на приятелите си.
Сам не отговори. Сега я гледаше право в лицето, ала тя не смееше да срещне погледа му. Не й харесваше, че той знае за договора й с Амели. Ами ако кажеше на Майкъл, а той — на Шейн?
Рано или късно Шейн ще разбере.
Е, тя предпочиташе да е колкото се може по-късно.
— Знам — увери я Сам. — Но ми се иска да не се беше захващала с другото. С Миърнин. Не е… безопасно.
— Да, той е болен или нещо такова. Но няма да ми стори зло. Амели…
— За Амели един човек не е нещо, за което си струва да се тревожи — от устата на Сам това прозвуча изненадващо горчиво, особено, при положение че ставаше дума за Амели. — Тя те използва така, както използва всички хора. Не е нищо лично, но и определено не е в твой интерес.
— Защо? Какво премълчаваш?
Сам я изгледа продължително и след дълга борба най-сетне се реши:
— През последните няколко години Миърнин имаше петима ученици. Двама от тях бяха вампири.
Клеър примигна изненадано, а Сам се изправи на крака.
— Петима? Какво е станало с тях?
— Това е правилният въпрос. А сега го задай на правилните хора.
И той се отдалечи. Клеър ахна и като грабна раницата си, побърза да го настигне.
В другия край на кафенето двамата инспектори съобщаваха новината на Ева. Клеър погледна натам в същия момент, в който Ева научи, че приятелката й е мъртва. Дори от толкова далече сърцето на Клеър се сви при вида на болката, изписала се по лицето на Ева, макар и само за миг, преди тя да я скрие и да я заключи в себе си. В Морганвил човек свиква да губи близките си, предположи Клеър.
О, Боже, понякога този град беше просто ужасен!
Сам имаше кола — лъскав тъмночервен седан със затъмнени прозорци. Беше паркиран в подземния гараж под Университетския център, на едно от местата, означени „САМО ЗА СПОНСОРИ“. Имаше и рисунка на стикера, който трябваше да се вижда на предното стъкло като доказателство, че колата може да паркира там.
Стикер, какъвто Сам, разбира се, имаше.
— Какво означава това? Че даряваш пари на университета ли?
Сам отвори вратата на мястото до шофьора и я задържа, за да може Клеър да се качи — кавалерски жест, с какъвто тя не беше свикнала.
— Не точно. Амели ги дава на онези, които работят в университета.
— Ти работиш в университета? — попита Клеър, когато Сам също се качи в колата и пъхна ключа в стартера.
— Водя вечерни лекции — той се усмихна широко и изведнъж заприлича на малко момче.
Клеър си помисли, че това никак не беше в стила на вампирите — да изглеждат толкова умилително хлапашки. Може би, ако повече от тях го правеха, щяха да се радват на по-голяма популярност сред местното дишащо население.
— Един вид програма за приобщаване — допълни Сам.
— Супер — отвърна Клеър, докато се взираше през стъклата, които бяха толкова тъмни, сякаш навън бе нощ. — Наистина ли виждаш през това?
— Като посред бял ден — увери я Сам.
Клеър си сложи колана, отпусна се в седалката и го остави да шофира. Не пътуваха дълго (в Морганвил всичко беше наблизо), но тя все пак имаше достатъчно време, за да забележи някои неща по колата на Сам. Като например че беше чиста. Ама наистина чиста. Нямаше абсолютно никакви боклуци. (Е, той надали похапваше хамбургери в колата, нали така? Хмм, я почакай, а дали не…) Миризмата вътре също бе различна от миризмата на повечето коли. Някак си нова и стерилна.
— Как вървят часовете?
О, значи възнамеряваше да покаже типичния за възрастните дежурен интерес.
— Добре — отвърна Клеър. Всъщност никой не се вълнуваше от истинския отговор на този въпрос, но пък и „добре“ не беше лъжа. — Не са много трудни.
Което също не беше лъжа.
Сам я погледна или поне така й се стори на мъждивата светлина, излъчваща се от таблото.
— Може би не извличаш всичко възможно от тях? Замисляла ли си се над това?
Тя сви рамене.
— Винаги съм била напред с материала. Все пак е по-добре от гимназията, но се надявах на нещо малко по-трудно.