— Като да работиш с Миърнин ли? — сухо попита Сам. — На това наистина му се казва предизвикателство. Клеър…
— Амели не ми остави кой знае какъв избор.
— Но и ти искаш да го направиш, нали?
Така беше, принудена бе да признае Клеър. Миърнин й вдъхваше страх, но Клеър бе усетила у него някаква светлина. Същата искрица, която гореше и у нея и която тя постоянно търсеше с какво да подхранва.
— Може би просто има нужда от някого, с когото да говори — каза тя.
Сам издаде неопределен, леко развеселен звук и паркира колата.
— Трябва да съм много бърз — обясни той. — Последната врата в края на улицата. Ще те чакам в сянката там.
Той отвори вратата и… изчезна, а вратата се захлопна сама. Клеър ахна, откопча колана си и излезе на окъпаната от слънчевите лъчи улица, ала от Сам нямаше и помен. Колата беше паркирана до тротоара на една задънена улица и на Клеър й бяха достатъчни само няколко секунди, за да разпознае къщата пред себе си. Голяма готическа постройка, почти идентична със Стъклената къща, само че тази беше собственост на една старица на име Катрин Дей и нейната внучка.
Възрастната жена и сега беше на верандата, полюляваше се напред–назад в стола си и си вееше с книжно ветрило. Клеър й помаха и старицата й махна в отговор.
— Да ме видиш ли си дошла, момичето ми? Качи се, ще ти донеса лимонада.
— Може би по-късно — отвърна Клеър. — Сега трябва да…
Тя млъкна ужасена, осъзнала изведнъж къде й бе казал да отиде Сам.
В алеята. Същата, до която всички, в това число и старата Катрин Дей, я бяха предупредили да не припарва. Алеята, където като паяк в мрежата си се спотайваше вампирът, който веднъж вече се бе опитал да я подмами в бърлогата си.
Катрин Дей бавно се изправи. Дребна, сбръчкана старица, тя изглеждаше съсухрена и жилава като стара кожа. Нямаше как да не е жилава, щом бе оцеляла толкова години в град като Морганвил, помисли си Клеър.
— Добре ли си, момиче?
— Да — отвърна Клеър. — Благодаря. Аз… скоро ще се върна.
И тя се запъти към алеята.
— Хей, момиче, на какво си играеш? — долетя гласът на старицата зад гърба й. — Да не си си изгубила ума?
Май да.
Улицата беше тясна, от двете й страни се издигаха огради. Колкото по-напред отиваше Клеър, толкова повече улицата се стесняваше, също като фуния. Не се усещаше някаква особена притегателна сила, нито пък се чуваха странни гласове.
Не се виждаше и никакъв Сам.
— Ето ме — разнесе се глас, когато Клеър сви зад един ъгъл.
И наистина, той стоеше там, полускрит в сянката на една сводеста врата, въвеждаща в нещо, което изглеждаше като барака. При това — доста паянтова барака. Клеър се зачуди дали бе нормално да е наклонена така.
— Миърнин е паякът! — досети се тя изведнъж.
Сам я погледна замислено и кимна.
— Повечето хора знаят, че не бива да идват насам. Той взима само онези, които нямат Защита. Знае разликата, така че няма да ти стори нищо. Не и сега.
Ободряваща мисъл. Сам отвори вратата (която не изглеждаше достатъчно здрава, за да спре дори някой по-силен повей на вятъра) и прекрачи прага. Силна, горчива миризма долетя отвътре и раздвижи застоялия въздух. Химикали. Стара хартия. Непрани дрехи.
Е?
Клеър пое дълбоко въздух, напоен с мириса на всички тези неща, и пристъпи в бърлогата на Миърнин.
5.
Миърнин беше в настроение. В добро настроение.
— Клеър!
Докато тя слизаше по стълбите (единственото нещо, което се намираше в бараката), Миърнин като светкавица прекоси стаята, до която те водеха, и спря на сантиметри от нея, толкова близо, че тя неволно отстъпи и се блъсна в широките гърди на Сам, който побърза да я улови. Широко отворените очи на Миърнин горяха ентусиазирано.
— Очаквах те! — възкликна той. — Закъсня, закъсня, страшно закъсня. Хайде, хайде, нямаме време за глупости. Носиш ли си книгите? Добре. Е, какво стана с „Последна воля и завещание“? Научи ли символите? Ето, вземи това.
Той тикна парче тебешир в ръката й и бърз като скакалец, придърпа стара, изпоцапана черна дъска. Наложи му се да бутне няколко купчини книги, за да го стори, което той направи с блажено безразличие към бъркотията, която оставяше след себе си.
— Внимавай — прошепна Сам едва доловимо. — Опасен е, когато е в това настроение.
Без майтап. Клеър кимна, преглътна и се усмихна, когато Миърнин се обърна към нея и я погледна с налудничавите си, щастливи очи. Искаше и се да попита какво следва след маниакалната фаза, но не посмя.