— Трябва да науча някого, ала не и теб. Не и теб, Клеър. Твърде млада. Твърде мъничка. Събуждаш звяра в мен.
Той се изправи и се отдалечи, като цъкаше с език над изпотрошените инструменти и подреждаше разпилените книги. Сякаш Клеър изведнъж бе престанала да съществува. Тя се изправи разтреперана и уплашена.
Сам стоеше само на метър–два от нея. Тя не го бе видяла или чула да влиза, а и той не бе направил опит да я защити. Лицето му беше напрегнато, а погледът — смутен.
— Той е болен — каза Клеър.
— Болен, болен, болен, да, така е — обади се Миърнин, стиснал с ръце главата си, сякаш тя щеше да се пръсне от болка. — Всички сме болни. И обречени.
— За какво говори? — обърна се Клеър към Сам.
— За нищо. Не го слушай.
Миърнин вдигна глава и оголи зъби. Погледът му беше яростен, макар и разумен. Всъщност повече разумен, отколкото яростен.
— Те няма да ти кажат истината, малка хапчице, но аз ще го сторя. Ние умираме. Преди седемдесет години…
Сам я отмести настрани и за първи път, откакто го познаваше, Клеър го видя да придобива заплашителен вид.
— Млъкни, Миърнин!
— Не. Време е да проговоря. Твърде дълго мълчах — той вдигна очи, зачервени и плувнали в сълзи. — О, момиченце, нима не разбираш? Моята раса умира. Умира, а аз не знам как да я спася.
Клеър отвори уста, после отново я затвори. Не знаеше какво да каже. Сам се обърна към нея; яростта още струеше на вълни от тялото му.
— Не му обръщай внимание — каза той. — И сам не знае какви ги говори. Да се махаме, преди да си е спомнил какво се канеше да направи преди малко. Или да е забравил защо не бива да го прави.
Клеър хвърли поглед към Миърнин, който държеше стъклена тръбичка, строшена на две, и се опитваше да я сглоби наново. Когато не успя, пусна парчетата на земята и закри лицето си с ръце. Клеър видя, че раменете му се тресат.
— Не може ли… някой не може ли да му помогне?
— Няма помощ — гласът на Сам беше пропит със сдържан гняв. — Няма лек. А аз ще направя всичко възможно никога вече да не идваш тук.
6.
Клеър мълча през половината път до Стъклената къща, Сам също не казваше нищо. Най-сетне тя не издържа под напора на въпросите, които се вихреха в главата й.
— Не лъжеше, нали? Има някакво заболяване. Амели се опита да ме убеди, че по неин избор вече не създавате нови вампири, но това не е вярно, нали? Истината е, че не можете. Тя е единствената, която не е болна.
Лицето на Сам, едва-едва осветявано от таблото, се обтегна и застина. Пътуването с неговата кола беше като пътешествие в космоса — през затъмнените стъкла не се виждаха дори звездите, така че двамата сякаш бяха затворени в своя собствена, миниатюрна вселена. От радиото се носеше класическа музика, нещо леко и приятно.
— Няма смисъл да те моля да замълчиш, нали?
— Най-вероятно не — потвърди Клеър със съжаление. — Също така няма да спра да търся отговора.
Сам поклати глава.
— Ти изобщо имаш ли инстинкт за самосъхранение?
— И Шейн често ме пита същото.
Въпреки очевидното си безпокойство, Сам се усмихна.
— Е, добре. Амели също е болна. Все по-трудно й е да създава нови вампири. С Майкъл едва се справи. Бях уплашен до смърт, че този път усилието ще я погуби. Истината е, че всички сме болни. Вече седемдесет години Миърнин се опитва да открие причината за болестта, както и лек за нея, ала вече е твърде късно. Той е прекалено зле, а шансът някой друг да му помогне, е много малък. Не мога да й позволя да те пожертва по този начин, Клеър. Казах ти, че Миърнин имаше петима помощници преди теб. Не искам и ти да се превърнеш в поредната бройка.
О, господи! Вампирите умират! Клеър усети прилив на адреналин, толкова силен, че ръцете й затрепериха. Заля я вълна от… задоволство, последвана миг по-късно от угризения. Ами Сам? И Майкъл?
А Оливър и всички страшни вампири като него? Нямаше ли да е страхотно те всички да измрат?
— Какво ще стане, ако Миърнин не открие лек? — Клеър се мъчеше да не издава обзелите я чувства, макар да бе сигурна, че Сам може да чуе учестеното биене на сърцето й. — Колко още…?
— Клеър, забрави, че изобщо знаеш за това. Сериозно ти говоря. В Морганвил има много тайни, ала тази ще те погуби. Не казвай нищо, разбираш ли? Нито на приятелите си, нито на Амели. Разбираш ли ме?
Настойчивостта му бе дори по-ужасяваща от тази на Миърнин, навярно защото бе така добре овладяна. Тя кимна.
Което не попречи на въпросите да продължат да се гонят из главата й.
Сам спря до бордюра и не си тръгна, докато не я видя да влиза в къщата. Беше се стъмнило, а в подобна прохладна, ясна нощ бе пълно с дебнещи вампири. Е, да, никой не би я наранил (най-вероятно), но Сам не бе в настроение да рискува.