Клеър затвори вратата след себе си и я заключи, после се облегна на здравото дърво и се опита да си събере мислите. Знаеше, че приятелите й ще я засипят с въпроси — къде е била, полудяла ли е, че се мотае сама в тъмното, ала тя не можеше да им отговори, не и без да наруши заповедите на Амели и Сам.
Те умират! Звучеше невероятно. Вампирите изглеждаха толкова силни, толкова ужасяващи. Ала тя го бе видяла със собствените си очи. Видяла бе упадъка на Миърнин, както и страха на Сам. Дори Амели, съвършената, леденостудена Амели, беше обречена. Нима това не беше добра новина? И ако бе така, защо тогава на Клеър леко й прилошаваше при мисълта за това, как Амели бавно полудява, също като Миърнин?
Клеър си пое още няколко дълбоки глътки въздух, заповяда на мозъка си да замълчи за малко и се оттласна от вратата.
Не стигна далече, тъй като коридорът беше пълен с разпилени вещи. Отне й само секунда, преди да ги разпознае с ужас.
— О, не! — прошепна тя. — Нещата на Шейн.
Клеър се запромъква между куфарите и кутиите, които й препречваха пътя.
По дяволите!
Ето го и плейстейшъна, изключен и нещастен, захвърлен на пода заедно с контролерите си.
— Хей! Какво става тук? — провикна се Клеър, докато си проправяше път през барикадите от вещи. — Има ли някой вкъщи?
— Клеър? — сянката на Майкъл изникна в края на коридора. — Къде, по дяволите, беше?
— Аз… забавих се в лабораторията — отвърна тя, което всъщност не беше лъжа. — Какво става тук?
— Шейн каза, че се изнася — Майкъл изглеждаше ужасно сърдит, но зад гнева му се долавяше и болка. — Радвам се, че се прибра. Тъкмо щях да излизам да те търся.
От горния етаж се разнесоха гласове. Висок и остър — гласът на Ева, и ниското буботене на Шейн. След около половин минута Шейн се появи на стълбите, понесъл голям кашон. Лицето му беше пребледняло, но решително, и макар да се поколеба за миг при вида на Клеър, той продължи да слиза.
— Сериозно те питам, задник такъв, какви си мислиш, че ги вършиш? — обади се Ева от върха на стълбището и като изтича пред него, му препречи пътя; той отстъпи назад и се опита да я заобиколи. — Ей ти, селският идиот! На теб говоря!
— Щом искаш да живееш тук заедно с него — добре — процеди Шейн. — Аз обаче се махам. Дойде ми до гуша.
— Изнасяш се през нощта? Да не са те ударили по главата или нещо такова?
Шейн се престори, че ще се опита да мине отдясно, и когато Ева се подведе, той се шмугна от лявата й страна… и налетя право на Клеър. Тя нито помръдна, нито проговори и след няколко секунди мълчание той не издържа:
— Съжалявам. Трябва да го направя. Вече ти обясних.
— Заради баща ти ли? — попита тя. — Само защото си предубеден към Майкъл?
— Предубеден? Боже, Клеър, държиш се, сякаш той все още си е Майкъл, само че не е така. Той е един от тях. Аз бях дотук. Ако се наложи, ще наруша някой закон и ще ида в затвора. По-добре там, отколкото да живея тук и да го виждам… — Шейн млъкна и затвори очи. — Ти не разбираш, Клеър, ти просто не разбираш. Не си израснала тук.
— Ами аз? — намеси се Ева и пристъпи към тях. — Аз израснах тук и въпреки това не разбирам параноичните ти глупости. Майкъл никого не е наранил. Най-малко пък теб, идиот такъв. Така че го остави на мира.
— Това и правя! Махам се.
Клеър не се отмести от пътя му.
— Ами аз и ти?
— Искаш ли да дойдеш с мен?
Тя бавно поклати глава и за секунда по лицето му се изписа болка, изместена почти мигновено от предишното непроницаемо изражение.
— Значи няма за какво да говорим. И извинявай, че трябва да ти го кажа, но „аз и ти“ вече не съществува. Не ме разбирай погрешно, Клеър, не отричам, че беше забавно, но ти всъщност не си мой тип…
Движението на Майкъл беше мълниеносно. Кашонът изхвърча от ръцете на Шейн, прелетя над половината стая, плъзна се по пода и се блъсна в стената, където се преобърна и съдържанието му се разпиля навсякъде.
— Недей — каза Майкъл и като сграбчи Шейн за раменете, го притисна до стената. — Не й говори така. С мен можеш да се държиш като задник колкото си щеш. Ако искаш да си гадняр с Ева — няма проблем, тя знае как да ти го върне. Но не си го изкарвай на Клеър. Писна ми от глупостите ти, Шейн.
Майкъл спря, за да си поеме дъх, ала гневът му още не бе отминал и той продължи:
— Щом искаш да се махнеш — прав ти път, но те съветвам да се вгледаш в себе си. Да, сестра ти умря. Майка ти — също. Да, баща ти е кръвожаден, тесногръд задник. Животът ти е бил повече от гаден. Обаче повече не може да се изживяваш като жертва. Ние непрекъснато те извиняваме и ти непрекъснато се издънваш. Е, дотук беше. Повече не искам да слушам как си страдал много повече от нас.