Шейн пребледня като платно, после изведнъж почервеня и стовари пестника си в лицето на Майкъл. Ударът беше мощен и болезнен. Клеър потръпна и отстъпи назад, закрила устата си с ръка.
Майкъл не помръдна, нито реагира. И не отмести поглед от очите на Шейн.
— Ти си същият като баща си — каза той. — Искаш ли да ме пронижеш с кол? Да ми отсечеш главата? Да ме заровиш в задния двор? Това ще те удовлетвори ли, приятелю?
— Да! — изкрещя Шейн в лицето му. В очите му имаше нещо толкова ужасяващо, че Клеър усети как се вцепенява и дъхът й секва.
Майкъл го пусна, направи няколко крачки и вдигна нещо от разпилените вещи, изпаднали от кашона, който Шейн носеше.
Заострен кол.
И ловджийски нож, остър като бръснач.
— Виждам, че добре си се подготвил — каза той и ги подхвърли на Шейн. — Е, давай.
Ева изпищя и се втурна пред Майкъл, който я отмести нежно, ала твърдо.
— Давай — повтори той. — Ако не го направим сега, ще го направим по-късно. Искаш да се махнеш оттук, за да можеш после да ме убиеш с чиста съвест. Е, няма нужда да чакаш. Хайде, човече, направи го. Аз няма да се съпротивлявам.
Шейн завъртя ножа в ръката си и той проряза въздуха. Клеър имаше чувството, че се е вцепенила, струваше й се, че умът й е скован от лед, който й пречи да мисли, да говори, да се движи. Какво ставаше? Кога се бе стигнало дотук? Как…
Шейн направи крачка към Майкъл, внезапен, дълъг скок, но Майкъл не трепна. Очите му… очите му не бяха нито студени, нито по вампирски страшни. Това бяха очите на човек и в тях се четеше… страх.
В продължение на един дълъг миг никой не помръдна, после Майкъл проговори:
— Знам, че според теб съм те предал, но не е така. Не беше заради вас. Направих го заради себе си, за да не бъда прикован завинаги към тази къща. Аз умирах тук. Бях погребан жив.
Лицето на Шейн се разкриви, сякаш ловджийският нож се бе забил в стомаха му.
— Може би щеше да е по-добре, ако си беше останал мъртъв.
И той вдигна заострения кол.
— Шейн, недей! — изпищя Ева и се опита да застане между двамата, ала Майкъл я задържа настрани и тя се обърна към него разярена. — Престани, по дяволите! Та ти не искаш да умреш!
— Така е — отвърна Майкъл. — Не искам. И той го знае.
Шейн застина, треперейки. Клеър не сваляше поглед от лицето му, от очите му, ала нямаше представа какви мисли се въртят в главата му. Какви чувства бушуват в гърдите му. Това беше просто едно лице, а тя съвсем не го познаваше толкова добре.
— Бяхме приятели — гласът на Шейн прозвуча безпомощно. — Ти беше най-добрият ми приятел. Колко гадно е това!
Вместо отговор Майкъл пристъпи към него, взе ножа и кола от ръцете му и го прегърна.
Този път Шейн не се възпротиви.
— Задник — въздъхна Майкъл и го потупа по гърба.
— Аха — промърмори Шейн и като отстъпи назад, изтри очи с опакото на ръката си. — Все тая. Ти започна. Ами ти — обърна се той към Клеър. — Отдавна трябваше да си се прибрала.
По дяволите! Беше се надявала, че покрай избухването на Шейн приятелите й ще забравят, че е закъсняла. Само че, както можеше да се очаква, той търсеше начин да отклони вниманието от себе си и тя му идваше като по поръчка.
— Точно така — присъедини се Ева към него. — Предполагам, че просто си забравила номера, на който да се обадиш и да ни успокоиш, че не лежиш мъртва в някоя канавка.
— Добре съм — увери ги Клеър.
— За разлика от Ейми. Убили са я и са я натъпкали в нашия контейнер за боклук, така че извинявай, ако малко съм се притеснила, че може да са убили и теб — Ева скръсти ръце на гърдите си, а мрачният й поглед стана още по-свиреп. — Тъкмо бях проверила да не са захвърлили и теб там, когато Шейн реши да ни сервира тази простотия.
О, боже! Покрай всичко случило се у Миърнин, Клеър бе забравила за Ейми. Естествено, че Ева беше сърдита; всъщност не толкова сърдита, колкото ужасена.
Клеър не смееше да срещне погледа на Шейн, затова се обърна към Майкъл.
— Съжалявам — безпомощно каза тя. — Аз… забавих се в лабораторията… май трябваше да ви се обадя.
— И си вървяла дотук? По тъмно?
Поредният въпрос, на който не можеше да отговори, така че само сви рамене.
— Знаеш ли как казват на пешеходците в Морганвил? Ходещи кръвни банки — гласът на Майкъл беше студен, студен и гневен. — Изкара ни ангелите. Това изобщо не е в твой стил, Клеър. Какво стана?
Шейн пристъпи към нея и за миг Клеър изпита облекчение, че поне той не й се сърди. Ала когато той дръпна яката на блузата й, за да оголи шията й, първо отляво, а после и отдясно, тя замръзна на мястото си, хваната напълно неподготвена за това грубовато, ала ефективно претърсване. Шейн вдигна десния й ръкав, оголвайки ръката й чак до лакътя, и я завъртя, за да я огледа от всички страни.