Когато понечи да стори същото и с другия ръкав, Клеър потръпна, сякаш я бе ударил ток.
Гривната! О, господи!
Тя се освободи от хватката му и го отблъсна.
— Хей! Добре съм, окей? Нищо ми няма. Нито следа от ухапване.
— Искам да видя с очите си — не отстъпваше Шейн; очите му бяха настойчиви и изпълнени с болка, от която сърцето на Клеър се сви. — Хайде, Клеър, докажи го.
— Защо трябва да ти доказвам каквото и да било? — Знаеше, че не е права, и загрижеността му я изпълваше с глупав яд. — Не съм твоя собственост и ти не си вампир. Казах, че съм добре! Защо не ми вярваш?
Миг по-късно Клеър би дала всичко, само и само да си върне обратно думите, които му подействаха като шамар, ала беше твърде късно.
Толкова много е страдал. Защо му причиних това? Защо…
Изведнъж Майкъл застана между тях и като погледна през рамо към Шейн, каза:
— Аз ще проверя.
Тялото му закриваше Клеър от очите на Ева и Шейн и преди тя да успее да му попречи (сякаш изобщо бе в състояние да го стори!), той сграбчи лявата й ръка и вдигна ръкава й до лакътя.
В продължение на един дълъг, вцепеняващ миг Майкъл се взира в гривната, после завъртя ръката й, за да я огледа от всички страни, след което спусна ръкава върху издайническото украшение.
— Добре е — обяви той и я погледна право в очите. — Не лъже. Щях да разбера, ако някой вампир я беше ухапал. Щях да усетя.
Шейн отвори уста, после отново я затвори. Направи крачка назад и като изгледа Клеър, се отдалечи.
— Хей! — провикна се Ева след него. — Няма ли да си прибереш боклуците от коридора, щом си решил да останеш?
— По-късно! — сопна се Шейн и се качи по стълбите, без да се обръща.
— Най-добре да ида да поговоря с него — каза Клеър, ала Майкъл я задържа.
— Не. Първо ще поговориш с мен.
И той я поведе към кухнята.
— Поредната страхотна семейна вечеря — подхвърли Ева след тях. — Сякаш ми пука. Обаче ви предупреждавам, че последният хотдог е за мен.
Въпреки че бе затворил вратата на кухнята, Майкъл очевидно нямаше намерение да рискува. Той издърпа Клеър до килера, отвори вратата и запали лампата.
— Влизай!
Клеър се подчини и той я последва, затваряйки вратата след себе си. Килерът беше тесничък за двама души и миришеше на стари подправки и оцет, тъй като преди няколко седмици Шейн беше изпуснал една бутилка на пода.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — изсъска Майкъл свирепо.
— Онова, което е нужно — отвърна Клеър.
Цялата трепереше, но нямаше намерение да се остави Майкъл да я сплаши. Беше уморена, а и напоследък като че ли всички се опитваха да я сплашат. Може и да беше дребна, но не беше слаба.
— Това беше единственият начин. Амели…
— Защо не поговори с мен? Защо не поговори с нас?
— Както ти ни призна, докато беше призрак ли? И не си спомням да имахме събрание, когато реши да станеш вампир! — не му остана длъжна Клеър. — Точно така. Ти не си единственият, който може да взема решения, Майкъл. Изборът си беше мой. Аз го направих и аз ще живея с него. И именно благодарение на него вие ще бъдете в безопасност.
— Кой го казва? Амели? Откога имаш доверие на вампирите?
— Имам доверие на теб — отвърна тя, без да сваля поглед от големите му сини очи.
Майкъл потисна една усмивка.
— Глупачка.
— Идиот! — отвърна тя и го побутна шеговито.
Той й позволи да го направи и дори се олюля престорено, макар Клеър да се съмняваше, че някой може да накара един вампир да изгуби равновесие, освен ако и той самият не е вампир.
— Майкъл, тя не ми остави друг избор. Бащата на Шейн… той си тръгна, но остави след себе си голяма бъркотия. На Шейн никога вече нямаше да му имат доверие, а ти знаеш какво може да се случи, ако…
— … ако му нямат доверие — мрачно довърши Майкъл. — Да, знам. Виж, недей да се тревожиш за Шейн. Аз ще го защитавам. Нали ти казах, че…
— Може и да не си в състояние да го защитиш. Не искам да те засегна, но ти си вампир само от няколко седмици. Имам книги от библиотеката, които са у мен по-отдавна. Не можеш да гарантираш…
Майкъл се пресегна и сложи хладния си пръст върху устните й. Сините му очи се присвиха и в тях се появи напрегнат, съсредоточен поглед.