— Аз… какво?
— Каза, че Амели иска от теб да учиш допълнително — мрачно отвърна Майкъл. — Мога да разбера, когато ме лъжеш. Не, няма да те разпитвам повече, защото виждам, че това те плаши, но не забравяй, че вампирите усещат тези неща, окей?
Той отвори вратата и излезе, а Клеър остана да се взира след него с широко отворена уста. Докато успее да се съвземе и да го последва в килера, той вече не беше там. Откри го чак в дневната, седнал на дивана. Ева се беше свила до него, положила глава на гърдите му, и двамата гледаха телевизия. Ева я проследи с поглед, когато мина забързано покрай тях, измърморвайки някакво извинение.
В подножието на стълбището Клеър спря и хвърли поглед към дивана. Двама души, на които държеше, се наслаждаваха на няколко мига топлина и щастие.
Майкъл беше вампир, което означаваше, че умира. Също като Миърнин. Щеше да страда, да изгуби разсъдъка си и да нарани някого.
Може би дори Ева, колкото и да я обичаше.
Очите на Клеър се изпълниха със сълзи и тя усети, че й е трудно да си поеме дъх. Да гледа на случващото се като на нещо абстрактно, уравнение, в което Морганвил минус вампирите се равняваше на безопасност, беше едно, но това тук бе съвсем различно. Та това бяха хора, които тя познаваше, харесваше, дори обичаше. Нямаше да седне да оплаква Оливър, ала можеше ли да не я е грижа за Майкъл? Или пък за Сам? И дори за Амели?
Клеър взе раницата си от пода и пое по стълбите.
Вратата на Шейн беше затворена. Тя почука и след дълга пауза отвътре долетя отговор:
— Ще се махнеш ли, ако се престоря, че не чувам?
— Не.
— Е, влизай тогава.
Той се беше изтегнал на леглото и се взираше в тавана, сключил ръце под главата си. Не я погледна, когато я чу да влиза и да затваря вратата след себе си.
— Така ли ще я караме? — попита Клеър. — Всеки път, когато направя някоя глупост, като например да се прибера по тъмно, ти ще се врътваш сърдито и аз ще хуквам след теб, за да ти се извинявам?
Изненадан, Шейн най-сетне откъсна поглед от тавана.
— Честно казано, на мен ми звучи добре.
Клеър се замисли за Майкъл и за неочаквано зрелия начин, по който се бе държал с нея. Тя приседна на леглото и в продължение на няколко секунди се взира в пода, мъчейки се да събере смелост. После вдигна левия си ръкав.
Без да пророни нито звук, той бавно се надигна, вперил поглед в златното украшение със символа на Основателя.
— Трябва да поговорим — започна Клеър.
Повдигаше й се и я беше страх, ала знаеше, че постъпва правилно. Другият вариант бе да излъже, но прекрасно осъзнаваше, че не може да продължи да лъже до безкрай. Майкъл беше прав.
От Шейн можеше да се очаква всичко — да избяга, да я изхвърли от стаята си. Дори да я удари.
Вместо това той улови ръката й в своята, приведе се напред и каза:
— Разкажи ми.
Виж, Ева съвсем не прояви такова разбиране.
— Ти да не си изперкала? — извика тя и грабна първия й попаднал предмет, който се оказа един от контролерите на плейстейшъна (при което Шейн побърза да се намеси и да си го вземе обратно).
Клеър си помисли, че надали би действал толкова мълниеносно, ако Ева си беше избрала друго оръжие, като например някоя книга.
— Да се държим като възрастни — намеси се Майкъл.
Бяха се събрали в дневната и макар че Майкъл и Шейн все още стояха далеч един от друг, поне бяха заедно. Минаваше единайсет часът и Клеър усещаше как дългият, уморителен ден започва да си казва думата. Тя не можа да потисне прозявката си, което накара Ева да й хвърли кръвнишки поглед.
— О, съжалявам, да не би да те задържаме? Майкъл, как очакваш да се държим като възрастни, когато една от нас дори не е възрастна? — Ева размаха треперещ пръст по посока на Клеър. — Ти си още дете, Клеър. Глупачка с жълто около устата, която не е живяла в Морганвил и няколко месеца. И представа си нямаш какво правиш!
— Може и така да е — за задоволство и изненада на Клеър, гласът й почти не трепереше; не й беше приятно, че Ева й се сърди (всъщност беше й неприятно винаги когато някой й се сърдеше). — Но вече нищо не може да се направи. Аз реших и това обсъждане приключи, преди да се е състояло. Но държа да знаете истината. Не исках — при тези думи тя хвърли бърз поглед към Майкъл — да ви лъжа.
— И защо не, по дяволите? Тук всички лъжат. Майкъл не ни каза, че е призрак. Шейн непрекъснато лъже за нещо. Защо и ти да не го правиш?
Шейн простена.
— Ей, истеричката, стига си преигравала! Не си на сцената!
— Кой ми го казва! Сякаш теб не те хващат бесните всеки път, когато някой те настъпи по мазола!