— Какво става? — попита ги тя.
— Не знам — отвърна Шейн. — Нещо лошо. Не го ли усещаш?
Това беше нещо невиждано — всички бяха будни, а още нямаше и шест часа.
Ева изтича до прозореца, който гледаше към предния двор, и рязко вдигна щорите. Насред улицата беше спряла полицейска кола. Сирената й още виеше, а фаровете й осветяваха тъмночервен седан със зейнала врата и запалени фарове. На земята до него беше проснато тяло.
Прозорците на седана бяха затъмнени. Вампирска кола.
Ева изпищя и се обърна към приятелите си с широко отворени, ужасени очи.
— Къде е Майкъл? — попита тя и Клеър замаяно се обърна, сякаш очакваше да го види зад тях.
После и тримата отново погледнаха към улицата, към колата, към тялото.
— Не може да бъде — прошепна Клеър.
Шейн вече се бе втурнал към вратата, ала Ева продължаваше да стои до прозореца напълно вцепенена. Клеър я прегърна през раменете и усети, че приятелката й трепери.
Видя Шейн да изхвърча през портата и да се хвърля към неподвижното тяло. Един полицай му препречи пътя, сграбчи го и го просна по очи върху капака на полицейската кола.
— Трябва да изляза — каза Клеър. — Ти стой тук.
Ева кимна сковано. Клеър не искаше да я оставя сама, ала Шейн можеше да се озове в ареста, ако продължаваше в същия дух, а кой знае какво можеше да му се случи там.
Клеър тъкмо излизаше, когато иззад ъгъла се показа още една полицейска кола, с пусната сирена и включена сигнална лампа, сякаш за да направи царящия хаос още по-голям. Тя заби спирачки до първата кола, един полицай слезе от нея и тръгна към Шейн.
Клеър не познаваше онзи, който бе спрял Шейн, но за сметка на това знаеше кой е новодошлият. Ричард Морел, по-големият брат на Моника. Той не беше гадняр, въпреки че несъмнено идваше от доста обременено семейство. Първият полицай се отдръпна и Ричард се зае с Шейн.
— Шейн! По дяволите, Шейн, успокой се! Това е местопрестъпление, не можеш да правиш каквото си искаш, разбираш ли ме? Успокой се най-сетне!
Докато Ричард се опитваше да озапти Шейн, другият полицай приклекна до тялото. Клеър направи още една крачка, а полицаят извади джобно фенерче и освети лицето на мъжа, проснат на паважа. Той имаше червена коса.
Не беше Майкъл.
А Сам.
От гърдите му стърчеше кол, беше мъртвешки блед и не помръдваше.
— Ричард! — извика полицаят. — Това е Сам Глас! Изглежда ми мъртъв!
— Сам! — прошепна Клеър. — О, не!
Сам винаги се държеше мило с нея, а ето че някой го бе извлякъл насила от колата му и бе забил кол в гърдите му.
— По дяволите! — изплю се Ричард. — Шейн, седни си на задника. Веднага. Не ме карай да ти слагам белезници.
И като дръпна Шейн за яката на тениската, той го накара да седне на бордюра, изгледа го заплашително в продължение на няколко секунди и отиде да види тялото.
— Мили боже… Хвани го за краката.
— Какво? — учуди се другият полицай (на чиято униформа пишеше „Фентън“). — Това е местопрестъпление, не можем да…
— Все още е жив, идиот такъв. Хвани го за краката, по дяволите! Ако пламне, с него е свършено.
Първите лъчи на слънцето се показаха на хоризонта и докоснаха неподвижното тяло на Сам.
То запуши пред очите на Клеър.
— Какво чакаш? — изрева Ричард. — Вдигни го!
След още миг колебание другият полицай най-сетне хвана Сам за краката, Ричард го улови под мишниците и двамата го метнаха в отворения седан със затъмнените прозорци, след което затръшнаха вратата. Фентън понечи да седне на мястото на шофьора, ала Ричард го изпревари.
— Аз ще карам — каза той. — Раната е съвсем скорошна. Може и да оцелее, ако успеем да го заведем при Амели.
Фентън се отдръпна и Ричард натисна газта, и се отдалечи със свистене на гуми още преди да бе затворил шофьорската врата докрай.
Фентън гневно се обърна към Шейн:
— Е, ще ми създаваш ли неприятности, момче?
Клеър силно се надяваше, че няма. Фентън беше поне два пъти по-едър от Ричард Морел, два пъти по-възрастен и приличаше на питбул в човешки облик.
Шейн вдигна ръце.
— Не, сър, ни най-малко.
— Вие двамата видяхте ли какво се случи тук?
— Не — отвърна Клеър. — Аз спях. Всички спяхме.
— В една стая? — изсумтя полицаят и я огледа изучаващо — от разрошената от съня коса до изпомачканите й дрехи. — Не ми приличаш на такава.
За миг Клеър не разбра какво има предвид, после изведнъж й просветна и усети как я залива вълна от парещ срам.
— Не, имах предвид… Ева си беше в нейната стая, а ние бяхме заспали на дивана.