— Последния път беше толкова груб. А и баща му със сигурност заслужава един добър урок, дори и ако момчето не е направило нищо.
— Амели каза да доведем нея — Ханс запали колата и хвърли поглед към Клеър в огледалото за обратно виждане. — Сложи си колана, ако обичаш.
На Клеър това й се видя ужасно странно. Какво го бе грижа един вампир за нейната безопасност? Въпреки това се подчини и след като закопча предпазния колан, се облегна назад. Също като в колата на Сам предишния ден и този път не можеше да види нищо навън, с изключение на мъгливите, сиви очертания на изгряващото слънце.
— Къде ме водите? — попита тя.
Гретхен се разсмя и Клеър улови проблясването на остри вампирски зъби, въпреки че Гретхен изобщо не се нуждаеше от тях, за да вдъхва страх. Ни най-малко.
— В Съвета на старейшините. Не го ли помниш, Клеър? Миналия път си изкара толкова добре там.
7.
Морганвил имаше две лица: прашният, западнал град, който повечето хора познаваха, и Площадът на Основателя — тучно късче от Европа, където онези, които имаха пулс, не бяха добре дошли. Клеър бе ходила там веднъж и това определено не беше измежду приятните й спомени — при всичките симпатични малки кафененца и лъскави магазини, тогава тя имаше очи единствено за клетката насред площада в зеления парк, където беше затворен Шейн.
Мястото, където вампирите се канеха да го изгорят жив, като наказание за нещо, което не бе извършил.
Без сама да знае защо, Клеър очакваше да спрат на същото място като преди — при охраняваната бариера пред площада. Но всъщност това беше невъзможно, нали така? Неколцина от най-старите вампири можеха да устоят на лъчите на слънцето, но надали биха излезли да се разхождат посред бял ден без причина. Морганвил беше построен за удобство на вампирите, не на хората, и когато вратата на колата се отвори и Гретхен нетърпеливо й даде знак да излезе, Клеър видя, че се намират в подземен паркинг, пълен със скъпи коли, всички до една със затъмнени стъкла. Сякаш се намираше на паркинга на някой мол в Бевърли Хилс.
Имаше и въоръжена охрана и когато Гретхен издърпа Клеър навън, един от тях се запъти към колата. Ханс обаче му показа значката си и пазачът (най-вероятно вампир) побърза да се отдръпне.
— Да вървим — каза Ханс. — Твоят Покровител те очаква.
Гретхен изхихика, ала в звука нямаше и помен от веселие. Двамата вампири забързаха напред и Клеър се запрепъва след тях, с ръка, стисната като в менгеме между пръстите на Гретхен. Клеър вече бе останала без дъх, когато стигнаха до дълго стълбище, което вампирите изкачиха на бегом. В горната част на стълбището имаше огнеупорна врата с електронна ключалка и контролен панел. Клеър не си и помисли да се опита да види какъв код въвежда Ханс — като знаеше колко параноични са вампирите, от това не би имало никаква полза. Нищо чудно устройството да бе направено така, че да не допуска никого с пулс.
Което я накара да се зачуди дали Миърнин не стои и зад охраната в Морганвил. Това май беше още нещо, което си струваше да проучи. Можеше да се окаже наистина полезно, ако успее да го убеди да й покаже…
Разсейваше се с подобни мисли, за да не позволи на ужаса да превземе ума й, ала в мига, в който ключалката изщрака, всичко друго се изпари от главата й и страхът я заля като студена, лепкава вълна. Гретхен сякаш го усети, защото я погледна с ледените си, непроницаеми очи и се усмихна.
— Уплашена ли си, малката? — попита тя сладникаво. — За себе си ли се тревожиш, или за приятелите си?
— Тревожа се за Сам — отвърна Клеър; усмивката на Гретхен се стопи и за миг по лицето й се изписа неподправено учудване. — Жив ли е?
— Жив? — Гретхен бързо надяна обичайната си броня и деликатно извитите й вежди се повдигнаха. — Все още може да бъде спасен, ако това питаш. Предполагам, че приятелят ти Шейн ще трябва да опита отново.
— Шейн не е направил нищо!
— Може би не е — отвърна Гретхен с подчертано жестока усмивка. — Може би все още не е. Но само почакай. Рано или късно ще го стори. То е в природата му, точно както да убиваме, е в нашата.
Останала без дъх от усилието да ги следва по мекия тъмночервен килим, Клеър не отговори. Първото й впечатление от сградата, където се помещаваше Съветът на старейшините, бе, че прилича на погребален дом, и сега то още повече се затвърди — всичко наоколо беше елегантно, ненатрапчиво и приглушено. Предишния път тялото на вампира, в чието убийство подозираха Шейн, беше изложено за поклонение и навсякъде имаше рози. Този път не се виждаха никакви цветя.
Гретхен я поведе по един коридор към масивна двойна врата, от другата страна, на която имаше кръгло преддверие. Четирима вампири стояха там на пост и Ханс и Гретхен трябваше да се идентифицират и да оставят оръжията си. Клеър я претърсиха — няколко бързи, опитни потупвания от чифт ледени ръце, които я накараха да потрепери.