После вратата в далечния край на преддверието се отвори и Клеър бе издърпана в голяма кръгла стая с висок таван, полилеи, прилични на водопади от лед, а по стените — скъпи картини в убити тонове. И тук въздухът беше наситен с уханието на рози — в центъра на стаята имаше масивна кръгла маса, в средата на която беше поставена ваза, пълна с алени рози.
Край масата нямаше никой, но пък в другия край на стаята се бяха събрали десетина души, които гледаха към пода. Неколцина от тях се обърнаха при влизането й и Клеър усети как погледът й бе неудържимо привлечен от Оливър. Не го беше виждала, откакто, в опит да накара Шейн да се покаже, беше заплашил да я убие. Изведнъж я връхлетя споменът за ледените му пръсти, сключени с ужасяваща сила около гърлото й. Колко бе уплашена тогава!
От гърдите на Оливър се откъсна дрезгаво ръмжене, очите му бяха очи на вълк, в тях нямаше нищо човешко.
— Виждам, че ни водите престъпница, която трябва да бъде наказана — каза той и тръгна към тях.
Гретхен погледна Ханс и прикри Клеър с тялото си.
— Спри — нареди тя и Оливър се подчини, най-вече от изненада. — Момичето поиска да дойде, за да се види със своя Покровител. Нямаме доказателства, че е виновна.
— Ако живее в онази къща, значи е виновна — каза Оливър. — Учудваш ме, Гретхен. Откога започна да вземаш страната на дишащите?
Гретхен се засмя неестествено и каза нещо на език, който Клеър не разбираше. В отговор Оливър процеди нещо през стиснати зъби.
— Ние отговаряме за нея — заяви Ханс и сложи ръка на рамото на Клеър. — Освен това тя е собственост на Амели. Ти нямаш нищо общо, Оливър. Дръпни се.
Усмихвайки се, Оливър вдигна ръце в знак на отстъпление и се отмести. Ханс побутна Клеър покрай него и докато вървеше напред, Клеър усети погледа на Оливър, впит в тила й, остър като бръснач.
Малката групичка се раздели на две, когато Ханс се приближи. Клеър предположи, че са предимно вампири — не че носеха табелки или нещо такова, но повечето от тях имаха мъртвешки бледи лица, от които лъхаше хлад, и се движеха с плавната бързина на змия. Всъщност единствените „дишащи“, както ги беше нарекъл Оливър, бяха кметът Морел, който стоеше в края на групичката и очевидно се чувстваше ужасно неловко, и неговият син, Ричард. Върху униформата на Ричард имаше мокри петна и на Клеър й отне няколко секунди, докато осъзнае, че това е кръв.
Кръвта на Сам.
Сам лежеше по гръб на килима, а главата му почиваше в скута на Амели. Тя беше коленичила до него и нежно милваше медночервеникавата му коса. Сам беше неимоверно блед, изглеждаше мъртъв, а колът все още стърчеше от гърдите му.
Амели бе затворила очи, но ги отвори, когато Ханс побутна Клеър към нея. В продължение на един дълъг миг тя сякаш не разпозна момичето пред себе си, после по лицето й пробяга сянка на изтощение. Тя сведе поглед към Сам и го погали по бузата.
— Клеър, помогни ми — каза тя, сякаш продължаваше разговор, в който Клеър не помнеше да е участвала. — Направете й място, ако обичате.
Ханс я пусна и Клеър усети как я връхлита непреодолимо желание да побегне, да избяга от тази стая, да намери Шейн и да се махне, да отиде, където и да е, само да не е тук. В очите на Амели имаше нещо необхватно, нещо, което Клеър не можеше и не искаше да разбере. Тя понечи да направи крачка назад, ала Амели я сграбчи за китката и я накара да коленичи от другата страна на Сам.
Той изглеждаше мъртъв.
Наистина мъртъв.
— Когато ти кажа, искам да уловиш дървото и да дръпнеш — нареди Амели с нисък, равен глас. — Но не и преди да съм ти казала.
— Но… аз… аз не съм особено силна…
Защо не помолеше Ричард? Или някой от вампирите? Може би дори Оливър?
— Достатъчно си силна — увери я Амели. — Когато ти кажа, Клеър.
Амели отново затвори очи и Клеър нервно изтри влажните си длани в крачолите на дънките си. Колът, забит в гърдите на Сам, беше заоблен и гладък, като кол от ограда, и Клеър нямаше представа колко бе дълъг. Дали бе пронизал сърцето на Сам? Това не трябваше ли да го убие веднъж завинаги? Клеър си спомни как веднъж бяха говорили за други вампири, които били намушкани с кол, и те бяха умрели…
Внезапно лицето на Амели се разкриви от болка.
— Сега, Клеър!
Без да се замисли, Клеър сграбчи дървения кол и дръпна с всичка сила. В продължение на един ужасяващ миг й се стори, че няма да успее, ала после усети как дървото се плъзва навън, триейки се в костите.