Хмм, май беше по-добре да не им споменава колко слабо се бе развълнувала Амели от идеята, че Шейн и Ева може да останат зад решетките.
— Амели беше заета със Сам — довърши Клеър.
Ева сви рамене и хвърли сърдит поглед на Шейн.
— Ние сигурно нямаше да се бавим и десетина минути, ако този тук се беше държал прилично — каза тя. — Виж, Шейн, знам, че се имаш за страшно корав, но наистина ли трябва да предизвикваш всеки задник, който ти се изпречи? Не може ли да си избираш всеки втори или нещо такова?
— Страшното е, че точно това правя, обаче те са прекалено много. — Той простена и опита да се намести по-удобно върху дивана. — Майната му. Полицай Задник си го бива в побоите.
— Шейн — обади се Клеър, — бъди сериозен. Наистина ли си добре? Мога да те закарам до болницата, ако не си?
— За какво? За да кажат да си слагам лед и да ми вземат сто долара, които нямам? — Той взе ръката й в своята и Клеър забеляза, че кокалчетата му бяха ожулени. — Ами ти? Нищо ухапано или счупено, нали?
— Не. Нищо ухапано или счупено. Те са ядосани и обезпокоени, но не се опитаха да ме наранят. — Клеър погледна часовника си и сърцето й прескочи един удар, а после заби учестено. — Ъ–ъ–ъ… трябва да тръгвам. Имам лекции. Сигурен ли си, че…
— Ако още един път ме попиташ дали съм добре, сам ще си ударя някое кроше, за да те накажа — каза той. — Хайде, тръгвай. Ева, погрижи се да не хукне нанякъде сама, става ли?
Ева вече държеше ключовете на колата си в ръка и ги подрънкваше нетърпеливо.
— Ще направя всичко възможно — обеща тя. — Хей, това пристигна за теб. Специална доставка.
И тя подхвърли на Клеър някакъв пакет, върху който беше написано името й. Със същия почерк, не пропусна да забележи Клеър, като онзи върху плика с гривната.
В пакетчето имаше лъскав мобилен телефон, с MP3 плейър и миниатюрна флип клавиатура за писане на съобщения. Апаратът беше включен, а батерията — заредена.
Имаше и бележка, на която пишеше само: „За безопасност“. Подписът, естествено, беше на Амели. Това не убягна от вниманието на Ева и тя повдигна вежди. Клеър побърза да смачка малкото листче.
— Искам ли да знам какво е това? — обади се Шейн от дивана.
— Най-вероятно не — отвърна Ева. — Клеър, малките момиченца, които приемат бонбони от непознати в Морганвил, могат да пострадат. И то сериозно.
— Тя не е непознат — каза Клеър. — А аз наистина имам нужда от телефон.
Лекциите не приличаха на нищо, което Клеър беше посещавала досега. За първи път в живота си тя имаше чувството, че е „на училище“. От самото начало преподавателите й се сториха отлично подготвени и пълни с ентусиазъм. Те не само я забелязваха, но и я предизвикваха да дава всичко от себе си. Чувствайки се донякъде неподготвена, Клеър избута първия час по биохимия за напреднали, записвайки си заглавията на всички учебници, които щяха да й трябват, същото направи и в часа по философия. Клеър не разбра и половината от нещата, които чу в часа по философия, ала дори и така той беше многократно по-интересен от монотонното каканижене на преподавателите в досегашните й курсове.
Когато най-сетне дойде време за късната й обедна почивка, Клеър се чувстваше въодушевена… всъщност, чувстваше се жива. С огромно удоволствие се зае да търси на старо учебниците, които щяха да й трябват, а още повече се зарадва, когато установи, че по някакъв мистериозен начин й бяха отпуснали стипендия, която да покрие разходите й. Бяха й открили сметка, към която имаше дори дебитна карта.
Тя си купи нова блуза с дълги ръкави, самобръсначки за еднократна употреба и шампоан.
Направо бе плашещо колко много й хареса да има някакви пари в джоба си.
Когато наближи три часът, тя започна да се чуди дали не трябва да отиде сама в къщата на Миърнин, ала накрая реши да изчака. Никой не я бе уведомил за промени в плана, така че тя се запъти към Университетския център, за да поучи, докато чака. Голямата зала за самостоятелни занимания беше претъпкана, а в единия край някой свиреше на китара. Там се бяха скупчили най-много хора, които ръкопляскаха след всяка песен. Който и да свиреше, определено си го биваше — сложно класическо произведение бе последвано от поп парче. Клеър тъкмо подреждаше учебниците си върху една свободна маса, когато до ушите й достигна позната мелодия. Тя се покачи на един стол и погледна над главите на събралите се хора.
Точно както предполагаше — китаристът бе не някой друг, а Майкъл. Свиреше седнал, ала Клеър все пак виждаше главата и раменете му. Той вдигна поглед и й кимна, когато срещна очите й, после отново се наведе над китарата си. Клеър скочи на земята, избърса дървения стол, върху който беше стъпила, и седна. В главата й запрепускаха безброй мисли. Майкъл беше тук. Но защо? Дали беше просто случайност? Или нещо повече?