Опита да се съсредоточи върху свойствата на нискочестотните вълни в намагнитената плазма, което, честно казано, беше адски готино. Физика на звездите. Нямаше търпение да започне лабораторните упражнения. Теорията вървеше бавно, но беше интересна. Освен това беше свързана с друг аспект на плазмената физика, който беше привлякъл вниманието й — задържане и пренос на плазма. Може и да бе просто случайност, ала някак си Клеър усещаше, че тук има нещо, което на всяка цена трябва да разбере. Нещо, свързано с онова, което Миърнин й беше казал за видоизменянето — ключов елемент в алхимията. Възможно ли бе между двете наистина да съществува връзка?
„Плазмата представлява заредени частици. Тя може да бъде контролирана и повлиявана от магнитни полета…“ Плазмата бе суровото състояние между материя и енергия… между една форма и друга.
Преобразуване.
Изведнъж, като гръм от ясно небе, Клеър разбра какво бе открил Миърнин. Порталите! Те бяха магнитни полета, които задържаха малко пластично плазмено поле в устойчиво състояние. Но как ги превръщаше в подвижни червейни дупки? Защото те бяха точно това, нали така… след като бяха в състояние да изкривят пространството по този начин. А и плазмата нямаше как да е обикновена плазма. Може би беше особено студена плазма? Ако това изобщо бе възможно…
Клеър бе толкова погълната от учебниците си, че дори не чу изскърцването на стола до нея, нито усети, че някой се е настанил в него, докато една ръка не хвана книгата, в която тя бе потънала, и не я натисна надолу.
— Здрасти, Клеър — поздрави Джейсън.
Смахнатият брат на Ева. Лукавото му лице беше бледо — не готически бледо, а болнаво бледо. Анемично. На врата му имаше рани, които вече бяха хванали коричка, широко отворените му очи бяха кървясали и той определено изглеждаше надрусан. Страшно надрусан. Освен това очевидно не бе припарвал нито до баня, нито до пералня от няколко седмици — миришеше на мръсно и вкиснато. Гадост!
— Как я караш? — попита той.
Клеър не бе сигурна как да постъпи. Да изпищи? Тя затвори книгата и я стисна с две ръце (беше доста тежичка и спокойно можеше да послужи като оръжие), след което се огледа наоколо. Университетският център беше пълен с хора. Вярно, в момента вниманието на повечето от тях беше привлечено от музиката на Майкъл, ала въпреки това имаше достатъчно студенти, които говореха, учеха или се разхождаха напред–назад. От мястото си Клеър виждаше как зад бара Ева се усмихва и прави кафе.
Джейсън сякаш беше невидим — никой не му обръщаше никакво внимание.
— Здрасти — отвърна тя. — Какво искаш?
— Световен мир. Хубава си.
А ти не си.
Разбира се, Клеър не можеше да го изрече на глас, затова зачака.
Тук съм в безопасност. Пълно е с хора. Майкъл е съвсем наблизо, а Ева…
— Не ме ли чу? Казах, че си хубава.
— Благодаря.
Устата на Клеър бе пресъхнала. Беше уплашена, макар и сама да не знаеше защо, освен ако не броеше онова, което бе чувала от Ева за него. Пък и той наистина изглеждаше опасен. А и тези белези по врата му — дали не бяха от ухапване?
— Трябва да вървя — опита да се измъкне Клеър.
— Ще те придружа до лекцията ти — думите на Джейсън прозвучаха някак мръснишки, като абсурдна реплика в евтин порнофилм. — Винаги съм искал да понося учебниците на някоя секси колежанка.
— Не — каза Клеър. — Не може. Тоест… не отивам в час. Но трябва да си вървя.
Защо просто не му кажеше да я остави на мира? Защо?
Джейсън й изпрати въздушна целувка.
— Върви тогава. Но не обвинявай мен, когато следващото мъртво момиче се озове в контейнера ви за боклук само защото си отказала да ми направиш една съвсем дребна услуга.
При тези думи Клеър, която тъкмо ставаше от масата, се вцепени. Замръзна на мястото си и го погледна с широко отворени очи.
— Какво? — глупаво попита тя. Мозъкът й, който бе действал със скоростта на светлината, докато прескачаше от една задача по физика на друга, изведнъж бе станал ужасно муден. — Какво каза?
— Не че съм направил нещо. Но ако бях, вече щях да планирам следващото. Освен ако някой не поговори с мен и не ме убеди да престана. Или пък се споразумее с мен.
На Клеър й стана студено. И още по-страшно — имаше чувството, че е напълно сама. Джейсън не правеше нищо лошо, просто си седеше там и говореше, ала Клеър се чувстваше омърсена и ужасно беззащитна.
Майкъл е съвсем наблизо. Нали чуваш китарата му! Ето го къде е. В безопасност си.