— Така мисля. Но не може ли просто да си купим онова, което ни трябва? Или да поръчаме да ни го изработят?
Миърнин почука по решетките със сребърния пръстен, който носеше на дясната си ръка, и в стаята отекна металическо дрънчене.
— Никакви такива. Съвременните деца са толкова глупави, роби на чуждата работа, разчитащи за всичко на другите. Не и ти. Ти ще се научиш не само как да използваш инструментите, които ти трябват, но и как сама да си ги направиш.
— Искаш да бъда инженер?
— Няма ли да е само от полза за някой, който изучава физика, да разбира и от практическото приложение?
Клеър го изгледа със съмнение.
— Нали няма да ме накараш да извадя наковалня и да започна да изработвам отвертки или нещо такова?
По устните на Миърнин бавно се разля усмивка.
— Отлична идея! Сериозно ще помисля над нея. А сега имам един експеримент, който бих искал да опитаме. Готова ли си?
Най-вероятно — не.
— Да.
— Премести това — при тези думи той посочи една нестабилна, килната настрани етажерка, която се огъваше под тежестта на безброй книги и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. — Отмести я, за да не ни пречи.
Клеър не бе съвсем сигурна, че нещото няма да се разпадне при най-лекия допир, но въпреки това се подчини. Етажерката се оказа по-стабилна, отколкото външният й вид предполагаше, и когато я бутна настрани, Клеър с изненада откри, че от другата й страна има ниска сводеста врата, заключена с голям сърцевиден катинар.
— Отвори я — нареди Миърнин и като вдигна книгата, която бе оставил при нейното влизане, се зачете напосоки.
— Къде е ключът?
— Нямам идея — той запрелиства страниците още по-бързо, като се мръщеше. — Потърси го.
Клеър се огледа наоколо обезсърчено.
— Тук ли?
Дори не знаеше откъде да започне! Навсякъде беше пълно с купчини, камари и полуотворени чекмеджета, без никакъв помен от ред, поне доколкото тя виждаше.
— Не можеш ли да ми помогнеш поне малко?
— Щях, ако имах и най-малка представа къде е — в суховатия тон на Миърнин се долавяше нотка на печал.
Клеър го погледна с крайчеца на окото си. Той затвори книгата и впери поглед през решетките… не към нея. Всъщност, към нищо определено. Лицето му придоби празно изражение.
— Клеър?
— Да?
Тя издърпа чекмеджето, което беше най-близо до вратата. Вътре имаше бутилки, пълни с нещо, което изглеждаше като прах. Един паяк панически изпълзя в дъното на чекмеджето, където беше по-тъмно. Клеър направи физиономия и побърза да го затвори.
— Можеш ли да ми кажеш защо съм в тази клетка?
Сега гласът на Миърнин звучеше особено — странно спокойствие, примесено с нещо друго, което Клеър не можеше да определи. Тя си пое дълбоко дъх и продължи да проверява чекмеджетата, без да го поглежда в очите.
— Не обичам клетки — продължи той. — В тях са ми се случвали много лоши неща.
— Амели каза, че трябва да поседиш в нея известно време, забрави ли? — отвърна Клеър. — Това ще ни е от помощ.
— Не си спомням — гласът на Миърнин беше мек, топъл и изпълнен със съжаление. — Искам да изляза. Моля те, пусни ме да изляза.
— Не. Нямам…
… ключ, канеше се да каже Клеър, ала това всъщност не бе вярно. Защото пред нея, полускрита под наклонена камара пожълтели листа, имаше връзка с три ключа. Единият беше голям железен ключ, за който Клеър бе сигурна, че ще пасне на големия сърцевиден катинар на вратата зад етажерката. Макар и по-нов, вторият бе също толкова голям и тежък и несъмнено отваряше клетката на Миърнин.
Третият беше мъничък сребърен ключ, като онези, които отключваха куфарчета и тайни дневници.
Клеър посегна към връзката и се опита да я прибере тихомълком. Естествено, Миърнин чу издрънчаването и се приближи към предната част на клетката.
— А, отлично — каза той, като се улови за решетките. — Клеър, моля те, пусни ме да изляза. Не мога да ти покажа онова, което трябва да научиш, ако съм заключен тук вътре.
Господи, просто не можеше да го погледне в очите!
— Не бива да го правя — отвърна тя и отдели големия железен ключ; студен и грубоват, той изглеждаше ужасно древен. — Искаше да отворя онази врата, нали?
— Клеър, погледни ме!
Звучеше толкова тъжен. Клеър чу мекия звън на пръстена му върху решетките, когато Миърнин отново се улови за тях.
— Клеър, моля те!
Клеър му обърна гръб и пъхна тежкия ключ в катинара.
— Клеър, не отваряй тази врата!