— Но нали ти ми каза да го направя!
— Недей! — Миърнин разтърси решетките на клетката и макар да бяха направени от здраво желязо, Клеър чу как издрънчаха. — Това е моята врата! Моят път за бягство! Ела тук и ме пусни! Веднага!
Клеър си погледна часовника. Не беше минало достатъчно време — до залез-слънце оставаше поне един час и Майкъл бе хванат като в капан в колата си.
— Не мога — каза тя. — Съжалявам.
Звукът, изтръгнал се от гърлото на Миърнин при тези думи, я накара да изпита благодарност, че се намира чак в другия край на стаята. Клеър никога не бе чувала лъвски рев, не и на живо, но си го представяше точно така — изпълнен с необуздана, животинска ярост. Цялата й увереност се стопи. Тя затвори очи и се опита да не слуша, ала Миърнин не млъкваше — от устата му се лееше непрекъснат, свиреп порой от думи на език, който Клеър не познаваше. Ала, макар думите да бяха неразбираеми, невъзможно бе да не усети злостта, с която бяха пропити.
Добереше ли се до нея сега, щеше да я убие. Слава Богу, че клетката бе достатъчно здрава…
От гърдите на Миърнин се откъсна гърлено ръмжене и Клеър чу остро металическо изщракване.
Клетката не беше достатъчно здрава!
Миърнин извиваше решетките настрани.
Клеър се обърна рязко, все още с ключ в ръка, и го видя да блъска по решетката, която поддаде, сякаш бе направена от мокра хартия. Как бе възможно? Можеше ли наистина да е толкова силен? Нямаше ли да се нарани?
Отговорът на последния въпрос й се изясни миг по-късно, когато видя, че от ръцете му тече кръв.
Внезапно осъзна, че ако Миърнин успее да се измъкне, нищо няма да му попречи да постъпи с нея по същия начин като с клетката.
Трябваше да се махне оттук.
Тя заобиколи масата с лабораторните инструменти, промуши се между две внушителни купчини книги и се спъна в счупено трикрако столче. Сгромоляса се на пода, право върху купчина боклуци — ивици стара кожа, тухли и няколко повехнали растения, които Миърнин сигурно пазеше за ботанически проучвания. Боже, от това наистина я заболя! Тя се претърколи на една страна, мъчейки се да си поеме дъх, и се изправи на крака.
До ушите й достигна протяжно металическо изскърцване и тя спря за миг, за да погледне през рамо.
Което беше грешка.
Вратата на клетката беше отворена, а Миърнин бе навън. Старомодните очила все още бяха на носа му, ала онова, което се четеше в очите му, сякаш бе изпълзяло от дълбините на пъкъла.
— По дяволите! — прошепна Клеър и трескаво погледна към стълбите.
Твърде далече бяха. Твърде, твърде далече. Пътят дотам беше осеян с безброй препятствия, а Миърнин можеше да се движи по-бързо от нея и със сигурност щеше да я изпревари.
За сметка на това вратата със сърцевидния катинар бе съвсем близо, а ключът още беше у нея. Щеше да й се наложи да изостави раницата си — невъзможно бе да си я вземе сега.
Нямаше никакво време за губене. Раната на китката й бе съвсем прясна и Миърнин несъмнено можеше да я подуши — все едно някой бе ударил гонга за вечеря.
Клеър изрита една камара книги настрани, прескочи купчината боклуци и се втурна към вратата, протегнала ключа напред. Ръцете й трепереха и тя успя да го мушне в масивната ключалка едва на третия опит. Понечи да го завърти и усети как я залива вълна от ужас — ключът не помръдна…
После обаче Клеър го усети как поддава, разнесе се металическо изщракване и вратата се отвори.
От другата страна видя собствената си дневна. Шейн се бе изтегнал на дивана и играеше видеоигра.
Клеър замръзна на място, напълно слисана. Очите сигурно я мамеха. Не можеше да вижда Шейн, нали? Ала защо тогава чуваше компютъризираните стонове и крясъци на създанията, които той избиваше на екрана? Защо усещаше миризмата на къщата? Чили, беше сготвил чили. И все още не си бе прибрал всички вещи — кашоните бяха струпани в един ъгъл.
— Шейн — прошепна тя и се пресегна през прага.
Стори й се, че усеща нещо, някакъв слаб натиск, и космите по ръката й настръхнаха.
Шейн спря играта си и бавно се изправи.
— Клеър?
Гледаше не където трябва — към стълбището, отвеждащо на втория етаж. И все пак я беше чул. Което означаваше, че Клеър трябва просто да прекрачи прага и вече ще е в безопасност.
Ала преди да успее да помръдне, Миърнин я сграбчи за рамото и я дръпна назад. Шейн тъкмо се обръщаше към тях, когато вампирът затръшна вратата и врътна ключа.
Клеър не смееше да помръдне. Той беше луд — виждаше го в очите му. У него не бе останала дори една частица, която да я разпознае. Предупрежденията на Амели и Сам отекнаха в главата й. Беше го подценила, а точно това бе струвало живота на предишните му ученици.