Миърнин трепереше, строшените му пръсти бяха свити в юмруци, а кръвта му капеше върху някакъв стар учебник по химия, който се въргаляше на пода.
— Коя си ти? — прошепна той; акцентът, който Клеър бе доловила първия път, когато го срещна, се бе завърнал, по-силен от всякога. — Какво търсиш тук, дете? Не разбираш ли каква опасност те грози? Кой е твоят Покровител? Да не са те изпратили като дар?
Клеър затвори очи за миг, после отново ги отвори и срещна погледа му.
— Ти си Миърнин, а аз съм Клеър. Аз съм ти приятелка. Приятелка, разбираш ли? Нека ти помогна — наранил си се.
И тя посочи окървавените му ръце. Миърнин сведе поглед надолу и по лицето му се изписа изненада, сякаш не бе усетил нищо. А може би наистина не бе усетил.
Той отстъпи назад, блъсна се в една маса и събори някаква поставка, пълна с празни епруветки. Те паднаха на мръсния каменен под и се пръснаха на парчета.
Миърнин залитна и бавно приседна на пода. Опрял гръб в стената, той закри лице с изранените си ръце и се заклати напред-назад.
— Нещо не е наред — простена той. — Имаше нещо важно, нещо, което трябваше да направя, но не мога да си спомня какво е то.
Клеър го гледа в продължение на няколко секунди, все още уплашена до смърт, после приклекна срещу него.
— Миърнин — каза тя. — Вратата. Онази, която отворих. Къде води?
— Вратата? Портали. Мигове във времето, просто мигове, които отминават завинаги. Изтича безвъзвратно, също като кръв. Знаеш ли, опитах се да го затворя в бутилка, ала то не остава прясно. Времето, имам предвид. Кръвта се разваля и времето също. Как се казваш?
— Клеър. Името ми е Клеър.
Миърнин отпусна глава на стената, по бузите му се стичаха кървави сълзи.
— Не ми се доверявай, Клеър. Никога не ми се доверявай.
И той удари главата си в стената, толкова силно, че Клеър потръпна.
— Аз… Няма, обещавам.
— Откога сме приятели?
— Не много отдавна.
— Аз нямам приятели — глухо каза той. — Това става, когато остарееш колкото мен. Имаш съперници, имаш съюзници, ала не и приятели, никога приятели. Ти си млада, твърде млада, за да го разбереш. — Той затвори очи, а когато отново ги отвори, погледът му бе почти нормален; почти. — Амели иска да те обучавам, прав ли съм? Ти си моя ученичка, нали?
Клеър кимна. Какъвто и да бе обзелият го пристъп, той бе започнал да отминава, оставяйки Миърнин уморен и тъжен, и някак празен. Той си свали очилата, сгъна ги и ги прибра в джоба на сакото си.
— Няма да се справиш — каза той. — Не можеш да усвоиш всичко необходимо достатъчно бързо. Днес едва не те убих, а следващия път няма да съм в състояние да спра. Другите… — гласът му заглъхна и за миг той изглеждаше така, сякаш му е прилошало, после се прокашля и продължи: — Аз не съм… някога не бях такъв, Клеър. Искам да го знаеш. За разлика от мнозина от моите събратя, никога не съм искал да бъда чудовище. Единственото, което исках, бе познание, а това бе начин да продължа да уча вечно.
Клеър прехапа устни.
— Разбирам. Аз… Амели иска да ти помагам и да се уча от теб. Смяташ ли, че съм достатъчно умна? — Естествено, че си достатъчно умна. Ще успееш ли да усвоиш необходимите умения, стига да имаш достатъчно време? Може би. А и нямаш друг избор. Тя ще те принуди да идваш при мен, докато не се изучиш или докато аз не те погубя. Миърнин бавно повдигна глава и я изгледа. Погледът му бе разумен и изпитателен. — Напомних ли ти да не ми се доверяваш?
— Да.
— Добър съвет, но само този път, по изключение, искам да го пренебрегнеш и да ме оставиш да ти помогна.
— Да ми помогнеш…?
Миърнин се изправи по типичния си, леко зловещ начин, сякаш нямаше кости, и се зае да претърсва буркани, стъкленици и епруветки, докато не откри нещо, което приличаше на червена сол. Той разклати подобния на солница съд, отвори го и извади един червен кристал. Допря го до езика си и затвори очи, а по устните му плъзна усмивка.
— Да. Така си и мислех — каза той и подаде солницата на Клеър. — Вземи. Тя се подчини. Съдът се оказа учудващо тежък.
— Какво е това?
— Нямам представа как да го нарека — отвърна той. — Но ще подейства.
— Какво да правя с него?
— Изсипи малко върху ръката си, ето така… При тези думи вампирът посегна към ръката й и Клеър неволно се отдръпна, свила пръсти в юмрук. За миг по лицето на Миърнин се изписа огорчение.
— Не, всъщност си права, съжалявам. Ти го направи. Той й подаде солницата и направи насърчаващ жест. Клеър предпазливо я обърна върху отворената си длан и отвътре изпаднаха няколко червени кристалчета. Миърнин й даде знак да продължи и тя отново я тръсна. Когато върху ръката й имаше достатъчно кристалчета, за да напълнят половин чаена лъжичка, Миърнин взе солницата, върна я на мястото й и се обърна към Клеър.