— Давай — кимна й той. — Глътни ги.
— Моля?
Той се престори, че пъха нещо в устата си.
— Ъ-ъ-ъ, какво каза, че е това?
Миърнин извъртя нетърпеливо очи.
— Хайде, Клеър, глътни ги. Не разполагаме с много време. Напоследък периодите ми на прояснение стават все по-кратки. Не мога да ти гарантирам, че няма отново да изпадна в умопомрачение. По-бързо. Това ще помогне.
— Не разбирам. Как точно ще ни помогне това нещо?
В отговор Миърнин я изгледа умолително. Изражението му беше толкова открито и изпълнено с надежда, че Клеър най-сетне отстъпи, вдигна ръка към устата си и докосна едно от кристалчетата с език. Имаше солен, ягодов вкус, който оставяше след себе си лека горчивина. Клеър почувства незабавен, макар и мимолетен, прилив на леденостудена яснота — като ярък лъч, лумнал в тъмна стая, пълна с прекрасни, блещукащи неща. Всичко придоби толкова резки очертания, че дори изтърканата дървена маса изглеждаше остра като бръснач.
— Да — каза Миърнин. — Сега разбираш.
Този път Клеър близна повече от кристалите. Четири или пет. Сега горчивината бе по-силна, а ягодовият вкус едва се усещаше. Ефектът също настъпи по-бързо. Клеър имаше чувството, че се бе събудила след продължителен, дълбок сън. Чувстваше се възхитително, замайващо будна. Светът бе толкова остър, че дори дървената маса изглеждаше така, сякаш може да се пореже на нея.
Миърнин взе първата попаднала му книга, отвори я и я поднесе към очите на Клеър. Ето го отново онзи лъч, лумнал в мрака, ярък и красив — о, толкова красив! — в начина, по който думите се вплитаха една в друга и се врязваха в мозъка й. Беше едновременно болезнено и съвършено и Клеър зачете колкото можеше по-бързо.
Същината на златото е същината на Слънцето, а същината на среброто — тази на Луната. Затова с всеки от двата метала трябва да се работи в хармония със свойствата му — злато през деня и сребро нощем…
Всичко бе толкова ясно. Кристално ясно. Алхимията не бе нищо друго, освен поетично обяснение на взаимодействието между материя и енергия, на това, как различните повърхности трептяха с различна честота. Това бе физика, просто физика и Клеър вече знаеше как да я използва.
А после… после светлината изведнъж угасна.
— Давай, вземи си пак — подкани я Миърнин. — Дозата в ръката ти ще стигне за около час. През това време мога да те науча на много неща. Навярно достатъчно, за да решим накъде да поемем.
Без да се поколебае, Клеър глътна и последното червено кристалче.
Миърнин беше прав — кристалчетата им стигнаха за малко повече от един час. Той също взе няколко, всеки път — само по едно, като много внимателно ги разпределяше така, че да му стигнат възможно най-дълго, докато най-сетне дори те не бяха в състояние да прогонят нарастващото объркване в погледа му. Към края той започна да става неспокоен. Клеър се залови да затваря книгите и да ги нарежда на купчини върху масата — двамата работеха седнали по турски на пода, буквално затрупани от книги. Миърнин бе препускал от том на том — един абзац оттук, една глава оттам, диаграма от някакъв текст по физика, както и цяла страница от една книга толкова стара, че Клеър трябваше първо да научи езика, преди да може да я прочете.
Научих нови езици. Научих… научих толкова много.
Диаграмата, която бяха разглеждали, беше толкова истинска — триизмерна и прекрасно сложна, като снежинка. Морганвил не бе случайност, а рожба на грижливо планиране. Планиране от и за вампирите, осъществено от Миърнин и Амели. Къщите на Основателя също бяха част от плана — тринайсет ярки центрове на сила в мрежата на града, сплотяващи в едно сложна енергийна структура. Чрез порталите тази мрежа можеше да придвижва хора от едно място на друго, въпреки че Клеър все още не знаеше как да ги контролира. Ала мрежата правеше и други неща. Тя можеше да променя спомените и дори да задържи някого извън Морганвил, стига Амели да го пожелаеше.
Миърнин й бе показал и своите дневници, описващи всички проучвания на вампирската болест, които беше извършил през последните седемдесет години. Клеър остана потресена, когато видя как грижливите в началото записки постепенно заприличваха на драсканици, в които понякога нямаше никакъв смисъл.
Част от нея все още се питаше дали не трябва просто да стои настрани и да остави неизбежното да се случи, ала Миърнин… той знаеше толкова неща и бе постигнал толкова много… никога преди не бе научавала повече, отколкото бе научила от него за толкова кратко време.