Навярно бих могла да му помогна съвсем мъничко.
Действието на кристалите започваше да отминава и Клеър внезапно се почувства страшно изморена. Мускулите я боляха — тъпа, пулсираща болка, която говореше, че кристалите съвсем не щадяха тялото. Всеки удар на сърцето й отекваше в главата й като чук, а всичко наоколо изведнъж стана тъмно и ужасно… объркващо.
Струя свеж въздух лъхна лицето й и когато се обърна, Клеър видя Майкъл да слиза по стълбите, с бързина, на каквато не бе предполагала, че е способен. Когато видя Клеър и Миърнин, приседнали един до друг на пода, той се закова на място.
— Не трябваше ли…
— … да е заключен в клетка? Да, трябваше — Клеър усети колко рязко прозвуча отговорът й, ала не я бе грижа. — Той не е животно, Майкъл, просто е болен. А и дори да го заключат, той пак ще намери начин да излезе.
Изведнъж Майкъл й се видя ужасно млад, въпреки че бе по-голям от нея, а освен това беше и вампир.
— Клеър, стани и ела тук. Моля те.
— Защо? Той няма да ми стори нищо лошо.
— То е по-силно от него. Виж, Сам ми каза колко души е убил…
— Той е вампир, Майкъл. Разбира се, че…
— … колко души е убил през последните две години — натърти Майкъл. — Повече, отколкото всички останали вампири в Морганвил, взети заедно. Изобщо не си в безопасност. Така че стани и ела тук.
— Той е прав — обади се Миърнин.
Клеър видя, че е на ръба, макар все още отчаяно да се мъчеше да си остане онзи, с когото тя бе прекарала последния час — мил, забавен и добър, изпълнен с плам и изгарящ от желание да й покаже своя свят.
— Време е да си вървиш — усмивката, разляла се по лицето му, разкри зъбите му (обикновени, не вампирски) и му придаде съвсем човешки вид. — Справям се много добре и сам, Клеър, или поне наоколо рядко има някой, когото да нараня. Амели ще прати някой да се погрижи за мен. А и обикновено не мога да изляза оттук, особено когато… когато започна да забравям. Трудно си намирам ключовете, а дори да ги открия, невинаги си спомням как се използват. Ала никога не забравям как се убива. Приятелят ти е прав. Трябва да си вървиш. Моля те. И продължавай да учиш.
Глупаво бе, но Клеър наистина не искаше да го оставя така, не и когато виждаше как светлината в очите му отстъпва място на пелена от объркване и страх.
Без да го е планирала, без дори да знае защо го прави, Клеър го прегърна.
Все едно прегръщаше дърво. Той беше толкова изненадан, че замръзна на мястото си и Клеър неволно се запита откога ли никой не го бе докосвал по този начин. След първия миг на вцепенение, от гърдите на Миърнин се откъсна дълбока въздишка и ръцете му се обвиха около тялото й. Не беше истинска прегръдка, ала навярно бе най-близкото подобие, което Клеър можеше да очаква от него.
— Върви си, малка птичке — прошепна той. — Побързай.
Клеър направи крачка назад и при вида на странния поглед в очите му разбра, че няма време за губене.
Някой ден той няма да се завърне и звярът в него ще надделее завинаги.
Изведнъж Клеър усети, че Майкъл стои до нея. Не бе чула кога е прекосил стаята, ала ето че ръката му държеше нейната, а по лицето му се четеше състрадание. То обаче не беше за Миърнин, а за нея.
— Чу го — меко каза Майкъл. — Да побързаме.
Клеър се блъсна в масата и солницата с червените кристали се наклони и щеше да се преобърне, ако не се бе протегнала и не я беше уловила. Изведнъж я споходи неочаквана мисъл. Ами ако ги изгуби? Той непрекъснато губи нещо.
Тя просто щеше да се погрижи кристалите да бъдат на сигурно място. Така му помагаше, нали? Все някой трябваше да вземе мерки Миърнин да не строши бурканчето или да го изхвърли на боклука.
Клеър мушна солницата в джоба си. Не мислеше, че Миърнин забеляза, а Майкъл със сигурност не я видя. Заля я гореща вълна от… срам? Смущение? Възбуда?
Трябва да я върна.
Но ако го направеше и Миърнин преместеше солницата някъде другаде, щяха ли после да я намерят отново? Миърнин определено нямаше да си спомни къде я е сложил. Дори нямаше да разбере, че кристалите са изчезнали.
Докато се качваше по стълбите, Клеър непрекъснато хвърляше поглед през рамо. Не бяха изкачили и половината стъпала, а Миърнин вече напълно бе забравил за тях и тършуваше из една купчина с книги, като си мърмореше нещо под носа.
Беше си отишъл.
Изведнъж вдигна поглед, забеляза ги и изръмжа.
Клеър зърна два остри вампирски зъба и побърза да отвори външната врата.