9.
Майкъл не говореше и това беше лошо. Не че й се сърдеше, както Шейн правеше понякога, просто бе потънал в мисли, така че двамата пътуваха в пълно (и ужасно неловко) мълчание. Навън се бе стъмнило напълно, макар че Клеър така или иначе не би могла да види нищо през прозорците на колата.
Светът й се струваше някак недействителен, а главата я болеше.
— Значи такава сделка си сключила с Амели — каза Майкъл най-сетне. — Да работиш за него.
— Не. Първо сключих сделка с Амели и чак след това тя ми нареди да работя за него. Или по-точно да се обучавам при него.
— Има ли разлика?
Клеър се усмихна.
— Да. Не ми плащат.
— Страхотен план, гений такъв! Някой плаща ли ти изобщо?
Всъщност Клеър си нямаше и представа. Въобще не й беше хрумвало да пита Амели за пари. Нормално ли бе да й плащат за подобно нещо? Вероятно да, при положение че от нея се очакваше ежедневно да излага живота си на опасност, работейки с Миърнин.
— Ще попитам — каза тя.
— Не — мрачно я поправи Майкъл. — Аз ще попитам. И без това искам да си поприказвам с Амели за тази ваша уговорка.
— Не започвай да се държиш, сякаш си по-големият ми брат, Майкъл. Не е безопасно. Може и да си станал вампир, но всъщност не си…
— … един от тях? Да, давам си сметка. Но ти си прекалено малка за това, Клеър. Нямаш никаква представа в какво се забъркваш. Не си израснала в този град и не осъзнаваш рисковете.
— Като например? Смърт? Това го разбирам много добре. — Въпреки умората и болката, Клеър бе странно подразнена от покровителственото отношение на Майкъл. — Честна дума, добре съм. А и днес научих толкова много. Тя ще остане доволна, вярвай ми.
— Изобщо не се тревожа за настроението на Амели. Тревожа се за теб. Ти се променяш, Клеър.
Тя го погледна право в очите.
— За разлика от теб ли?
— Това беше удар под кръста. Виж сега, до гуша ми дойде да стъпвам на пръсти около Шейн. Не ме карай да се държа по същия начин и с теб.
Страхотно, сега и Майкъл беше сърдит!
— Да се разберем така — аз няма да ти се меся в живота, ако обещаеш и ти да не ми се бъркаш, става ли? Не си ми брат, нито баща…
— Не — прекъсна я той. — Аз съм онзи, който може да те изхвърли от къщата.
Не би го направил. Не би…
— Майкъл…
— Ти сключи сделка с Амели, без да се посъветваш с никого, а след това се опита да го скриеш от нас. Призна ни истината само защото аз видях гривната ти. Ако не я бях забелязал, и досега щеше да ни лъжеш. Това не те прави съквартирантка на годината.
Майкъл замълча за миг и добави:
— Да не забравяме и Шейн.
— Аз пък какво съм виновна за Шейн?
— Не си. Но не мога да се справя и с двама ви. Не и сега. Така че искам да се стегнеш, Клеър. Никакви лъжи повече и никакво поемане на рискове, окей? Аз ще убедя Амели да те освободи от уговорката ви да се обучаваш при Миърнин. Прекалено си малка за това и тя би трябвало да го знае.
Никакви лъжи. Никакво поемане на рискове. Клеър се размърда в седалката и усети солницата в джоба си. За миг отново почувства онази ослепителна яснота, после се запита какво ли би казал Майкъл, ако научеше, че е взела от кристалите на Миърнин. Най-вероятно — нищо. Нали все пак говореше за изхвърляне от къщата? Явно бе, че не го е грижа.
Колата намали, зави и с друсане пое по изровената алея, отвеждаща до гаража. Бяха си у дома.
Клеър изскочи от колата, преди Майкъл да успее да каже още нещо.
Шейн беше в кухнята и тъкмо си наливаше бира. Когато Клеър влезе, той вдигна чаша като за наздравица, отпи и кимна към един тиган на печката.
— Чили. С повечко чесън.
Майкъл, който тъкмо затваряше вратата на кухнята след себе си, въздъхна.
— Кога ще престанеш?
— Кога ще спреш да смучеш кръв?
— Шейн…
— Не подскачай, твоето е без чесън. — Шейн отново погледна към Клеър и се намръщи. — Добре ли си?
— Аха. Защо да не съм добре?
— Просто… не знам. Все тая — той преметна ръка през раменете й и я целуна по челото. — Лош ден, предполагам.
Да видим. Първо братът на Ева я беше заплашвал с нож, а после в продължение на часове беше играла на гоненица с Миърнин. Това можеше ли да мине за лош ден в Морганвил? Най-вероятно не — нали нямаше убити.
Засега.
Майкъл мина покрай тях и влезе в дневната, а Клеър се освободи от прегръдката на Шейн и отиде да си сипе чили. Миришеше пикантно и апетитно. Но най-вече — пикантно. Тя близна малко и едва не се задави — винаги ли беше толкова умопомрачаващо люто, като разтопена лава? Всичките й сетива като че ли бяха изострени до краен предел и Клеър предположи, че това трябва да бе страничен ефект от кристалите.