Някой тършуваше около къщата.
Клеър се сепна и отвори очи, стресната в съня си от далечно металическо трополене. Тя скочи от леглото и надзърна иззад щорите. От прозореца на стаята си виждаше както оградата на задния двор, така и контейнерите за боклук насреща.
Там определено имаше някой, тъмен силует, очертан на лунната светлина. Той се движеше, макар Клеър да не виждаше какво точно прави. Тя извади мобилния си телефон, набра 911 и помоли оператора да я свърже с Джоу Хес или Травис Лоу. След малко от другата страна се разнесе гласът на инспектор Лоу, без следа от сънливост, въпреки че беше три часът през нощта. Клеър шепнешком описа какво вижда, сякаш който и да се спотайваше навън, бе в състояние да я чуе.
— Сигурно е Джейсън — каза тя и чу как от другата страна се разнесе дращене на химикалка.
— Защо мислиш, че е той? Можеш ли да го разпознаеш оттам?
— Не — призна Клеър. — Но Джейсън ми каза… той практически си призна. За мъртвото момиче, имам предвид. Честна дума, сигурна съм, че е той.
— Той заплаши ли те, Клеър?
Порязаната китка още я болеше.
— Предполагам, че може и така да се каже. Щях да ви разкажа за случилото се, но… но си имах друго на главата.
— По-важно от това да ни държиш в течение? Както и да е. Какво стана?
— Не е ли по-добре да ви разкажа, когато дойдете?
— Една патрулна кола вече идва към вас. Къде го срещна?
— В университета — отвърна Клеър и му разказа всичко.
Лоу я остави да говори, без да я прекъсва, като през цялото време си водеше бележки. Когато Клеър най-сетне спря, за да си поеме дъх, той каза:
— Нали си даваш сметка, че е било глупаво от твоя страна? Следващия път, като го видиш, искам да се разкрещиш за помощ с цяло гърло. И освен това въведи нашите номера с Хес за бързо набиране. С Джейсън шега не бива.
— Но… наоколо имаше хора. Той не би…
— Попитай Ева как се е озовал в затвора първия път, Клеър. Ако отново го видиш, изобщо не се колебай. Не става дума да доказваш, че си силна. Става дума за това, да оцелееш, ясно?
Клеър преглътна мъчително.
— Ясно.
— Още ли е там?
— Не знам, не го виждам. Може да си е отишъл.
— Патрулната кола ще пристигне всеки момент. Нарочно не са пуснали нито сирени, нито светлини. Виждаш ли ги вече?
— Не, но моята стая гледа към задната улица.
Нещо в двора помръдна и Клеър усети прилив на адреналин.
— Аз… мисля, че е в двора! Промъква се към къщата. Изотзад.
— Иди да събудиш Майкъл и Шейн. И се погрижи за Ева. Давай, Клеър.
Не беше облечена, но това нямаше особено значение, пък и тениската, с която спеше, й стигаше почти до коленете. Тя отключи вратата на стаята, отвори я и изпищя.
Или поне се опита, но преди от устните й да се отрони какъвто и да е звук, Оливър й запуши устата и я издърпа през прага. Писъкът заглъхна в гърлото й, а босите й пети едва–едва докосваха пода, тъй като Оливър я държеше прекалено здраво и не й позволяваше да стъпи на крака. Телефонът се изплъзна измежду пръстите й.
Лоу продължи да повтаря името й, ала гласът му бързо беше заглушен от шепота на Оливър в ухото й.
— Искам само да си поговорим. Не ме карай да те наранявам, момиче. Знаеш, че ще го направя, ако ме принудиш.
Клеър замръзна, мъчейки се да си поеме дъх. Него ли беше видяла да се промъква в задния двор? Как бе успял да стигне до стаята й толкова бързо? И не трябваше ли защитата на къщата да го задържи навън?
Не, сега тя възпира единствено непоканени хора, защото Майкъл… защото Майкъл е вампир.
А Оливър явно си имаше начин да прониква в къщата, когато си поиска.
О, господи!
— Добро момиче — прошепна Оливър. — Ще пазиш тишина, нали?
Той огледа коридора, след което премести картината, зад която се намираше тайната врата, и натисна копчето. Вратата се отвори и той издърпа Клеър вътре, след което я затвори. От вътрешната страна нямаше брава — за да се стигне до копчето за отваряне, трябваше да се изкачат стълбите, а Оливър щеше да я спре, преди да е направила и една крачка. Той я пусна, но Клеър остана на мястото си.
— Реших, че е дошло време да си поговорим — Оливър вече не шепнеше; нямаше защо да се бои, че някой може да ги чуе, не и тук. — Заболя ме, когато разбрах, че си подписала договор с Амели, Клеър. Мислех, че сме приятели, а и аз пръв ти предложих.
Той й се усмихна — същата хладна, странно дружелюбна усмивка, която беше подлъгала Клеър да му се довери в началото.
— Ти ми отказа — продължи той. — Защо тогава, питам се аз, реши, че Амели е за предпочитане?
Оливър може и да знаеше за Миърнин, но не и за работата му, а Амели изрично й бе дала да разбере, че той не бива да научи истината.