— Тя мирише по-хубаво — отвърна Клеър. — Освен това ме почерпи с курабийки.
Някак си, след вчерашния ден, Оливър вече не й се струваше толкова страшен.
Поне докато не оголи вампирските си зъби, а очите му не потъмняха заплашително.
— Стига игрички — заяви той. — Стаята е звукоизолирана. Някога Амели се забавляваше тук със своите жертви, знаеше ли го? Това е мишеловка и ти си в нея. Така че те съветвам да си малко по-учтива, ако искаш да доживееш до сутринта.
Клеър вдигна лявата си ръка и златната гривна отрази светлината.
— Майната ти, Оливър. Не можеш да ме докоснеш и с пръст. Не можеш да докоснеш никого в тази къща. Не знам как си влязъл, но…
Оливър я сграбчи за дясната ръка и дръпна лепенката й. Раната от ножа на Джейсън се отвори и по кожата на Клеър потече струйка кръв.
Оливър я облиза.
— Гадост — с мъка каза Клеър. — Пусни ме. Пусни ме!
— Ти наистина принадлежиш на Амели — съгласи се Оливър и я пусна. — Надушвам го. Усещам го във вкуса на кръвта ти. Права си — не мога да те докосна и с пръст. Ала за приятелите ти грешиш. Докато са в къщата, те са в безопасност, но не и навън, в моя град. Не и за дълго.
— Аз сключих сделка!
— Нима? Видя ли написано черно на бяло, че приятелите ти ще бъдат защитени от нападения? Силно се съмнявам, малка Клеър. Ние сключваме сделки от хилядолетия насам, а ти си само на шестнайсет. Нямаш никаква представа каква сделка си сключила.
На Оливър като че ли наистина му беше жал за нея и това беше страшно. Той скръсти ръце пред гърдите си и се облегна на вратата. Беше облечен в обичайната си дегизировка на „свестен тип“ — пъстра тениска и износени войнишки панталони, а дългата му чуплива коса беше вързана на опашка. Сигурно тъкмо бе затворил „Комън Граундс“, тъй като миришеше на кафе. Клеър се запита как ли се облича, когато не бе на работа и не се опитва да сплаши някого. Пижама? Пухкави пантофи? Ако бе научила нещо в Морганвил, то бе, че дори лошите вампири никога не бяха такива, каквито изглеждаха.
— Добре — тя отстъпи назад и приседна на първото стъпало. — Кажи ми какво съм направила тогава?
— Ти наруши равновесието на силите в града, а това е нещо ужасно, малка Клеър. Амели възнамеряваше да властва над това малко кралство. Мислеше, че съм умрял, ала когато преди една година се завърнах, мнозина решиха, че предпочитат да следват мен, а не нея. Не бяха всички, разбира се, дори не бяха мнозинство, ала през дългото си съществувание Амели така и не е успяла да си създаде истински приятели. В Морганвил не само хората, но и вампирите са пленници.
Това беше нещо ново.
— За какво говориш? — попита Клеър.
— Не можем да си тръгнем оттук. Не и без нейно разрешение. Както казах, тя се има за нещо като Бялата кралица и повечето нямат нищо против. Ала не всички. Аз се опитвах да постигна… някакво споразумение, което да позволи на част от нас да напуснем Морганвил и да си основем нова общност, която да не е под нейна власт. Тук нищо не се е променило от петдесет години, когато Амели за последен път създаде нов вампир, и тя е твърдо решена да защити позициите си. Държи ме под контрол. Не ми позволява да направя и крачка без нейно разрешение — Оливър понижи глас и я изгледа толкова пронизващо, че Клеър я побиха тръпки. — Но на мен не ми харесва да ме контролират. Ставам… раздразнителен.
— Но защо говориш с мен? Какво мога да направя аз?
— Ти, малка глупачке, си нейната любимка. Поискаш ли нещо, тя ти го дава и аз искам да знам защо.
При последната им среща Амели определено не бе обърнала никакво внимание на молбата на Клеър, но пък скъпият телефон, изпуснат на пода в стаята й, говореше друго.
— Не знам! — отвърна Клеър.
— Тя смята, че притежаваш нещо, което й трябва, иначе изобщо не би си давала труда. Със сигурност не го прави от алтруизъм — цели градове са погивали пред очите й, без тя да си помръдне малкото пръстче или да пророни дори една сълза.
Миърнин. Прави го заради Миърнин. Ако не се обучавах при него…
Не можеше да го изрече на глас, не смееше дори да довърши започнатата мисъл. Оливър я плашеше, понякога дори й се струваше, че може да чете мисли.
— Може би е самотна — предположи тя.
Оливър избухна в смях; рязък, лаещ звук, в който нямаше и помен от веселие.
— Заслужила си го е. — Той направи крачка напред. — Кажи ми защо Амели има нужда от теб, Клеър. Кажи ми какво крие и в замяна ще взема приятелите ти под личното си покровителство. Никой няма да посмее да ги докосне.