— За бога, Шейн, кажи нещо!
— Млъкни! — сопна се Шейн. — Нямах друг избор. Снощи станах да си сипя чаша вода и ми се стори, че чувам някакъв шум в мазето. Отидох да проверя и… — той направи пауза и Клеър го видя да преглъща мъчително. — Открих я да лежи в подножието на стълбите, мъртва. Някой просто я беше… захвърлил там. За миг си помислих, че… — той погледна към Ева, после побърза да извърне очи. — Помислих, че си ти. Реших, че си се подхлъзнала и си паднала по стълбите или нещо такова. Но когато слязох долу, видях, че не си ти. Беше мъртва, не просто припаднала.
Ева се свлече върху облегалката на дивана. Изглеждаше също толкова потресена, колкото Клеър се чувстваше.
— Коя беше?
— Не я познавам. Някоя студентка, предполагам. Не ми изглеждаше местна, а и нямаше гривна — Шейн си пое дълбоко въздух. — Вижте, и без това вече бяхме загазили сериозно. Трябваше да се отърва от тялото, затова извадих едно одеяло от кашоните в мазето, увих я в него и я изнесох навън. Сложих я в багажника на колата ти…
— Какво си направил? — прекъсна го Майкъл рязко.
— … и я откарах до църквата. Оставих я там, вътре. Не исках просто да… да я захвърля ей така. Мислех — Шейн поклати глава, — мислех, че постъпвам правилно.
Моника, която разглеждаше ноктите си с пресилено отегчение, въздъхна театрално.
— Да, да, страшно трогателно. Въпросът е, че те видях да натъпкваш труп в багажника на неговата кола. И просто нямам търпение да разкажа на брат си. Нали познавате брат ми? Полицая?
Невероятно!
— Какво искаш? — кресна Клеър.
— Вече ти казах. Да закусим заедно — Моника й отправи слънчева усмивка, сякаш беше някоя кинозвезда. — Моля. Ако се съгласиш, навярно бих могла да забравя какво видях снощи. Особено като се има предвид, че бях навън след вечерния си час, а не държа да ме разпитват защо. Един вид двустранно споразумение за разоръжаване.
На пръв поглед — съблазнително предложение, ала всъщност не беше така, защото Моника държеше всички козове. Всички до един.
— Значи навън няма никакъв труп? — попита Клеър. — Сигурна си, че полицията няма да открие нищо?
— Така мисля, но няма ли да е просто отвратително за вас, ако все пак намерят нещо?
Моника сви рамене, изду устни и подигравателно изпрати въздушна целувка на Шейн.
— Не ти липсва кураж, Шейн. Не преливаш от мозък, но пък кураж определено не ти липсва. Смяташ ли, че си го измислил добре? Сега, когато Майкъл е един от неживите, хората не могат да влизат тук, ако не са поканени. Така че или трябва да обвиниш някой вампир, или да си признаеш, че е бил един от вас. При всички случаи няма да е красива гледка и някой ще трябва да си плати — Моника вдигна ръка. — Аз гласувам за Шейн. Някой друг?
— Остави го на мира! — сопна й се Клеър. — Искаш да излезем заедно, така ли? Отлично, да вървим.
Ева понечи да каже нещо, ала Клеър я изпревари:
— Не, изобщо не си го помисляй — отсече тя и Ева побърза да затвори уста. — Вие тримата се разберете. Аз няма да се бавя. И без това се съмнявам, че изобщо ще успея да хапна нещо, без да повърна.
Моника кимна, сякаш от самото начало бе знаела, че ще стане така, и се отправи към вратата, сякаш дефилираше на модния подиум. Гледани отзад, шортите й изглеждаха още по-къси.
Колкото и да я ненавиждаха, Шейн и Майкъл я проследиха с поглед.
— Мъже! — промърмори Клеър и си взе раницата.
Клеър не бе влизала в „Комън Граундс“ от известно време, но там нищо не се бе променило. Кафенето си бе все така бохемско, горещо и пълно до пръсване със студенти, отбили се за сутрешния си половин литър кафе или каквото там пиеха. Ако не бе имала злощастието лично да се убеди в това, Клеър никога не би предположила, че симпатичният усмихнат хипар зад бара е вампир.
Оливър срещна погледа й и кимна едва–едва, без да променя приветливото си изражение.
— Радвам се да те видя отново — каза той. — Какво ще пиеш?
Колкото и да не й се искаше, Клеър бе принудена да признае, че Оливър прави най-вкусните напитки в града. Всъщност по-вкусни дори от тези на Ева.
— Мока с бял шоколад — отвърна тя. — И бита сметана.
Успя да се въздържи и не добави нищо друго, защото не искаше да се държи любезно с него. За Бога, та само преди два часа той беше облизал кръвта от ръката й! Най-малкото, което Клеър можеше да стори, бе да не му каже „моля“ и „благодаря“.
— Заведението черпи — Оливър й върна петдоларовата банкнота, която тя изрови от джоба на дънките си. — Подарък за добре дошла. А, Моника! Обичайното ли?
— Нискокофеиново лате без пяна и с розова захар — каза Моника. — И го искам в истинска чаша, не в онази стиропорена гадост.