Някой се опита да й пробута нещо — чаша за шотове, пълна с някаква прозрачна течност, ала тя поклати глава и я върна обратно. Не че не беше изкушена, ала след онова, което едва не й се бе случило на предишния купон, нямаше намерение да прави нищо глупаво.
Е, поне нищо по-глупаво от това, че изобщо бе дошла.
Питиетата и наркотиците продължаваха да се леят щедро. Течно екстази, попърс, шотове, дори нещо, за което Клеър бе почти сигурна, че е лула за крек. Морганвилци явно си падаха по наркотиците, но това всъщност не беше странно, при положение че имаше доста неща, които им се искаше да забравят.
Клеър продължи да танцува. Ева и Шейн също не си взеха нищо, или поне Клеър не ги видя да го правят. А Шейн и без това изглеждаше все по-разтревожен, за да му е до забавления.
Майкъл така и не се връщаше. След две дълги песни Ева най-сетне успя да накара Шейн да го потърсят. Обиколиха целия етаж и провериха всички стаи (които до една бяха претъпкани), ала никъде не го откриха. Пред тоалетната на първия етаж имаше дълга опашка от хора, които чакаха, за да я използват, ала сред тях нямаше и помен от русокос вампир с ангелски черти.
Когато поеха по голямото вито стълбище, отвеждащо до втория етаж, Клеър неволно се сети за „Отнесени от вихъра“ и сцената, в която Рет Бътлър носи Скарлет на ръце. Майка й страшно обичаше този филм. Клеър го намираше за скучен, но тази сцена се бе запечатала в съзнанието й и тя спокойно можеше да си я представи как се разиграва в тази къща.
Само че вместо Скарлет О’Хара, на върха на стълбището ги очакваше Моника Морел със своята „охрана“ — обичайната групичка подмазвачи. Джина и Дженифър също бяха тук — макар и по-обикновени от тази на Моника, роклите им бяха в цветове, които прекрасно подхождаха на розовия й тоалет. Нейните лични бек вокали. В групичката имаше още няколко момичета, ала повечето бяха момчета — привлекателни, лъскави типове. Привилегированите на Морганвил, те до един носеха гривни.
— Я виж ти кой се издига в обществото — каза Моника и нейните поклонници избухнаха в смях. В очите й гореше свиреп огън и ако в кафенето Клеър бе зърнала у Моника следа от човечност, то сега от нея не бе останал и помен. — Мястото на боклуците е на първия етаж. И без това ще ни се наложи да сринем мястото из основи и да го построим наново след тази нощ.
— О, да, мога да си представя колко ще побеснее татенцето, когато се прибере вкъщи — каза Ева. — А, и да не забравя да те питам — тази рокля ретро ли е? Защото мога да се закълна, че съм виждала майка ми да я носи.
И тя продължи нагоре, насочвайки се право към един от здравеняците около Моника, който я погледна объркано, преди да се отмести от пътя й. Моника не каза нищо, може би защото си даваше сметка, че всеки отговор, който можеше да измисли, би прозвучал евтино.
— Никак няма да ни е лесно да се измъкнем оттук — подхвърли Шейн.
Горе бе по-тихо, въпреки че подът и стените вибрираха от врявата на долния етаж. Коридорът беше пуст, а всички врати — затворени. По стените висяха скъпи портрети и официални снимки на семейство Морел. Както можеше да се очаква, майката на Моника изглеждаше прекрасно. Досега Клеър не се бе срещала с госпожа кметицата, ала тя също беше на снимките — деликатна, почти ефирна жена, чийто поглед на всички снимки бе зареян настрани. По лицето й беше изписана печал. Ричард Морел изглеждаше уравновесен и добре приспособен към живота в града, също като баща си. Дори Моника, макар да имаше налудничава жилка у себе си, бе замесена от морганвилско тесто.
Това обаче май не можеше да се каже за майка й.
— Къде ли са родителите й? — каза Клеър на глас.
— Извън града — отвърна Ева. — Така поне чух. Бас държа, че адски ще им хареса да се приберат и да открият, че в тяхно отсъствие в дома им се е развихрил някой полудял екип на „Пълна промяна на къщата“.
Тя опита да отвори вратата на стаята вляво, ала се оказа заключено. Шейн натисна бравата на вратата отдясно, отвори я и надникна вътре. Миг по-късно се дръпна обратно в коридора.
— Е, това вече е нещо ново — повдигна вежди той; зад него Клеър се опита да погледне, ала той закри очите й с широката си длан. — Повярвай ми, не си достатъчно голяма. Аз не съм достатъчно голям. Продължаваме нататък.