И той много внимателно затвори вратата.
Клеър надникна в следващата стая и в първия момент не можа да разбере какво вижда, после занемя и като се отдръпна, докосна Шейн по рамото и безмълвно му посочи какво става вътре.
В стаята имаше три момчета и едно момиче, проснато върху леглото и очевидно в безсъзнание. Трите момчета тъкмо сваляха чорапогащника й.
— По дяволите! — изруга Шейн и отмести Клеър настрани. — Ева, повикай ченгетата. Веднага. Трябва да сложим край на тази гадост, преди някой да е пострадал сериозно.
Ева извади телефона си и набра 911, а Шейн влезе в стаята, затваряйки вратата след себе си. Появи се след около минута, понесъл припадналото момиче на ръце.
— Някой познава ли я?
Клеър поклати глава.
— Ами онези тримата?
— Те съжаляват — отвърна Шейн. — Ева? Ти познаваш ли я?
— Ъ-ъ-ъ… може би. Май съм я виждала в Университетския център, ама не й знам името. Определено не е местна. Няма гривна.
— И аз така предположих — Шейн се опита да намести момичето (хубаво миньонче с кестенява коса) под по-удобен ъгъл, при което то простена сънливо и се сгуши в прегръдката му. — По дяволите, не мога да я оставя ей така.
— Ами Майкъл? Нали тръгнахме да го търсим!
— Знам, знам. Вижте какво, аз ще я нося, а вие проверете останалите стаи.
На Клеър й беше трудно да диша. Неотдавна нея самата едва не я бе сполетяла участта на това момиче. Само че тя се бе оказала малко по-бдителна, малко по-способна да се погрижи за себе си…
Стегни се!, нареди си тя и отвори следващата врата. При вида на онова, което се разкри пред очите й, тя ахна и закри устата си с две ръце. Защото на пода, отпуснато безжизнено, лежеше някакво момиче, а над него се бе надвесил вампир.
Той вдигна поглед и Клеър зърна проблясването на чифт вампирски зъби, преди с ужас да разпознае лицето му.
Майкъл.
Върху шията на момичето имаше две дупки, от отворените й очи се виждаше само бялото, а кожата й имаше цвета на стара, мокра хартия, по-скоро синкава, отколкото бяла.
— О! — прошепна Клеър и отстъпи назад, залитайки. — О, не, не, не…
Майкъл скочи на крака.
— Клеър, почакай! Не съм…
Междувременно на прага се бяха появили Ева и Шейн. Ева премести поглед от мъртвото момиче към Майкъл, после се обърна и побягна. В продължение на няколко секунди Шейн се взира безмълвно в Майкъл, после каза тихо:
— Клеър, иди при Ева. Веднага. Не се отделяйте една от друга. Аз ще ви намеря.
Майкъл направи крачка напред.
— Шейн, знам, че си търсиш причини да ме мразиш, но знаеш, че не бих…
Шейн отстъпи назад, запазвайки разстоянието между двамата. Очите му бяха потъмнели, лицето му пламтеше от гняв.
— Клеър — повтори той. — Махни се от него. Веднага!
— По дяволите! — изруга Майкъл; той също беше ядосан, ала освен това изглеждаше уплашен и наранен. — Та ти ме познаваш, Шейн! Знаеш, че не бих го сторил. Помисли малко!
— Само посмей да се доближиш до мен или до момичетата и ще те убия — каза Шейн с равен тон, след което се обърна към Клеър и изкрещя с пълно гърло. — Върви!
Клеър излезе заднишком от стаята и се втурна след Ева. Тежките обувки я караха да се чувства тромава, а готиният й тоалет не бе нищо друго, освен евтин маскараден костюм. Тя не беше готина, нито секси. Беше просто една глупачка, задето изобщо бе дошла, а ето че сега Майкъл… Господи, не може да го е сторил, нали? Ала кожата му не бе толкова бледа, както обикновено, сякаш току–що се бе нахранил…
Ева тъкмо слизаше по задното стълбище. Клеър видя как крайчецът на дългата й черна рокля се изгубва зад завоя на стълбите и забърза след нея, доколкото й позволяваха неудобните обувки. С наближаването на долния етаж шумът от купона се усили и много скоро се превърна в истински тътен.
Докато Клеър стигне до най-долното стъпало, от Ева нямаше и следа. Виждаше се същинско разлюляно море от поклащащи се тела, пиянска оргия от танцуващи (а по ъглите — просто оргия), ала Клеър не забеляза никой в официално облекло.
— Ева!
Дори тя не можа да чуе собствения си глас. Хвърли поглед назад, ала и Шейн не се виждаше никакъв.
Беше сама.
Внезапно зърна късче черно кадифе да изчезва през някаква врата и се хвърли в тълпата след него. Почти не забелязваше опитите на пияните студенти да я опипат — единственото, което искаше, бе да си проправи път и да не допусне нищо да се случи на Ева. Точно сега честта й беше последното, за което се тревожеше.
Някаква ръка се плъзна под полата й. Клеър се завъртя яростно и с всичка сила зашлеви нахалника. Дори не забеляза лицето му, нито каквото и да било друго у него. Смътно го видя да вдига ръце в знак, че се предава, и като му обърна гръб, продължи да се провира през тълпата.