Майкъл сви ръце в юмруци, а лицето му се изопна от гняв.
— Изобщо не е това!
Сестрата (на табелката с името й пишеше „Сестра Кристин Фентън“) се изсмя подигравателно.
— О, да, никога не е това. Винаги е нещо друго, нали? Всички вие сте просто неразбрани. Ако искаш да ми направиш нещо, само опитай. Не ме е страх от вас. Не ме е страх от никого от вас.
— Това е добре — каза Майкъл. — Не бива да се боите от мен, защото съм вампир. Трябва да се боите, защото току-що обидихте приятелката ми в лицето.
Сестра Фентън му показа среден пръст и се отдалечи.
— Леле! — Ева звучеше почти нормално, сякаш това, че някой се бе държал грубо с нея, й беше помогнало, подействало й бе като шамар. — Пък аз си мислех, че хората се отнасят гадно с мен, докато излизах с Боби Фий. А той поне дишаше… е, вярно, през устата, но все пак…
Майкъл отново я притисна до себе си, вперил поглед след сестрата. Лицето му беше намръщено, ала той се насили да се усмихне на Ева и да я целуне по челото.
— Трябва да си починеш. Да идем в чакалнята. Обещавам повече да не те излагам — той я поведе обратно към чакалнята, хвърляйки поглед през рамо. — Клеър? Идваш ли?
Клеър кимна разсеяно. Мислите й бяха някъде другаде, опитваха се да пресеят информацията. Фентън. Май и преди беше чувала това име. Не беше сестрата, бе сигурна, че я вижда за първи път и определено не изгаряше от желание отново да се срещне с нея.
Внезапно си даде сметка, че стои сама насред коридора, и потрепери. Въпреки че сградата бе нова и изобщо не приличаше на старата порутена болница, където двамата с Шейн трябваше да си спасяват живота с бягство, тя все пак я плашеше. Клеър хвърли един последен, изпълнен с болка поглед към вратата от матирано стъкло, на която пишеше „ОПЕРАЦИОННА ЗАЛА — САМО ЗА ПЕРСОНАЛ“, но не можа да различи нищо, освен смътни силуети, които се движеха от другата страна.
Тя последва Майкъл обратно в чакалнята. Ричард Морел си беше тръгнал, което беше добре, и тя мълчаливо се настани на един стол, разтривайки ръце, сякаш все още усещаше кръвта на Шейн по себе си.
— Хей — повика я Майкъл след известно време.
Клеър нямаше представа колко дълго бе седяла така, знаеше само, че се бе схванала и цялото тяло я болеше. Тя вдигна поглед и в кристалносините очи на Майкъл видя сила и доброта, ала също така и някакъв блясък, който не бе съвсем… нормален.
— Трябва да си починеш. Просто чувам как мозъкът ти работи. — Ева беше заспала с глава в скута му, свита като котка, и той нежно галеше тъмната й коса. — Хайде, облегни се на мен.
Клеър го послуша и когато той я прегърна през раменете, тя се почувства на топло и сигурно, въпреки всичко, което се бе случило.
И тогава то я връхлетя — страхът и ужасът, и това, че бяха намушкали Шейн пред очите й, а тя не знаеше как да се справи, не знаеше как да се чувства, какво да каже или да направи, и всичко бе толкова…
Тя зарови лице в синята копринена риза на Майкъл и заплака — беззвучни ридания, които се откъсваха от гърдите й с болезнени спазми. Майкъл сложи ръка на главата й и я остави да плаче.
Когато хлиповете най-сетне започнаха да затихват, Клеър усети хладните му устни да докосват слепоочието й. Тя се отпусна и само след миг я обгърна мрак.
С мъка се събуди от кошмара, който сънуваше, само за да попадне в друг. Болница. Операция. Шейн.
Ева я разтърсваше за раменете и й говореше нещо, което Клеър не разбираше. Ала в този момент думите нямаха значение, единственото, което имаше значение, бе, че Ева се усмихва.
— Той е добре — прошепна Клеър, после повтори, вече по-високо: — Добре е!
— Да — каза Ева. Думите продължаваха да се леят от устата й все така забързано и щастливо. — Излезе от операция. Няколко дни трябва да остане в Интензивното, преди да го пуснат да се прибере, и ще му дадат временна гривна, нали се сещаш, пластмасова.
Клеър тръсна глава, в опит да прогони замайването на съня.
— Пластмасова… ама нали в болницата човек винаги получава такава? Нещо като табелка с името.
— Така ли? Сериозно? Колко странно. Е, в Морганвил я получаваш, когато те изпишат. Дават ти Защита в продължение на един месец, след като си претърпял операция. Нещо като временна ограничителна заповед за вампирите — Ева буквално подскачаше, докато говореше. — Ще се оправи, о, Боже, наистина ще се оправи!
Клеър скочи от мястото си, улови ръцете на Ева и двете заподскачаха заедно, после изпищяха от щастие и се прегърнаха.