— Аз… май най-добре да ви оставя да празнувате — обади се Майкъл.
Той седеше на един стол и ги наблюдаваше с усмивка. Изглеждаше уморен.
— Колко е часът? — попита Клеър.
— Късно е — Ева погледна часовника си с нарисуван скелет. — Или по-скоро — рано. Шест часът сутринта. Майкъл, трябва да се прибереш, слънцето скоро ще изгрее. Аз ще остана с Клеър.
— Всички трябва да се приберем вкъщи — каза Майкъл. — Ще минат часове, докато Шейн се събуди. Може да се преоблечете.
Клеър сведе поглед към дрехите си и се намръщи уморено.
— Да, няма да е лошо.
Чорапогащникът й бе пропит с кръвта на Шейн и Клеър си каза, че Майкъл сигурно усеща мириса й. Всъщност дори тя го усещаше — нездрава, гнила миризма, от която й се повдигаше.
— Ева? Искаш ли да дойдеш с нас?
Ева кимна и те излязоха от чакалнята и поеха по дългия, празен коридор, отвеждащ до асансьорите. Минаха покрай регистрацията, където сестра Фентън ги изгледа кръвнишки. Докато чакаха асансьора, Клеър хвърли поглед през рамо и я видя да говори по телефона.
— Защо името й ми е познато? — попита тя и изведнъж си даде сметка, че до нея има двама души, които бяха родени в Морганвил. — Фентън — говори ли ви нещо?
Асансьорът дойде и те влязоха. Ева натисна копчето за първия етаж, после двамата с Майкъл се спогледаха.
— Семейството на мъжа й живее тук от поколения насам — отвърна той. — Но сестра Самата дружелюбност е тук отскоро. Дошла да следва в университета и се омъжила.
— Виждала си мъжа й — добави Ева. — Полицай Фентън. Брад Фентън. Той дойде, когато…
— … когато откриха тялото на Сам! — довърши Клеър вместо нея. — Ама разбира се! Бях забравила името му.
Защо продължаваше да усеща някакво смътно безпокойство? Не помнеше полицай Фентън да й се бе сторил антивампирски настроен. Реагирал бе незабавно, когато Сам беше в опасност. Не приличаше на жена си, която очевидно не бе толкова непредубедена.
Клеър продължи да се тревожи за това известно време, ала не видя никаква връзка, а имаше толкова много други неща, за които да мисли. Пък и в крайна сметка Шейн беше добре, а само това имаше значение.
Топлият душ помогна донякъде, ала не можа да прогони напълно тъпата болка между очите й, нито странната сива пелена, с която сякаш бе обвито всичко. Сигурно бе от изтощение, предположи Клеър, изтощение и стрес. Изглежда нищо не беше съвсем наред. Тя се преоблече, взе раницата си и се върна в болницата (този път взе такси, въпреки че слънцето отдавна бе изгряло), за да изчака началото на приемните часове в Интензивното отделение. От Джейсън нямаше и помен, но тя и не очакваше нещо толкова елементарно от него. Нито толкова глупаво. Нали досега все бе успявал да се измъкне.
От друга страна… Джейсън определено не й се бе сторил от предпазливия, внимателно кроящ плановете си тип. По-скоро бе от онези, които, поискаха ли нещо, просто си го вземаха. Означаваше ли това, че Ева е права? Че щяха да замажат цялата история и Джейсън щеше да продължи да вилнее из града, да изнасилва и да убива безнаказано, когато му скимне? При самата мисъл Клеър усети, че я побиват тръпки.
За щастие, когато Клеър пристигна в болницата, сестра Фентън не беше на смяна. На регистрацията имаше по-млада и по-любезна сестра (казваше се Хелън Портър) и след като й съобщи името си, Клеър отиде в чакалнята и си потърси стол, който да не е чак толкова неудобен. Всъщност сградата не беше чак толкова зле — имаше изводи за преносими компютри и бюра. Безжичният интернет не струваше, ала имаше и БАИ връзка, която работеше добре.
Разбира се, достъпът до много сайтове беше ограничен и Клеър бързо се изнерви от неуспешните опити да научи какво се случва в света извън Морганвил… навярно все същото — война, престъпления, смърт, жестокост. Нима наистина вампирите бяха „лошите“, когато хората си причиняваха толкова болка, без дори да имат оправданието, че се нуждаят от кръв, за да оцелеят?
Клеър се зачуди дали са успели да открият нападателя на Сам. Все трябва да имаха някакъв напредък. От друга страна, нали така и не бяха заловили бащата на Шейн…
Интернет връзката прекъсна по средата на един имейл до родителите й. Клеър нарочно не им се обаждаше по телефона, защото не бе сигурна, че ще устои на изкушението да излее цялата си болка и всичките си страхове и да потърси утеха (в крайна сметка, нали родителите бяха точно за това!). Само че, ако го направеше, те или щяха да дотичат в Морганвил, което би било лошо, или отново щяха да я накарат да се отпише от университета, което би било направо ужасно. По толкова много причини.
Ала рано или късно Клеър трябваше да говори с майка си, а колкото повече отлагаше, толкова по-трудно щеше да е и за двете, така че тя изключи лаптопа си, прибра го в раницата и извади новия, скъп телефон. Малкият екран засия с мека синя светлина, когато Клеър набра номера. Разнесе се тихо изщракване и Клеър се досети, че разговорът се записва или подслушва. Още една причина да внимава какво казва… Майка й отговори след три позвънявания.