— Ало?
— Здравей, мамо! — Клеър неволно потръпна при звука на пресилено веселия си глас. Защо не можеше да звучи естествено? — Аз съм, Клеър.
— Клеър! Миличка, толкова се тревожех. Отдавна трябваше да се обадиш!
— Знам, мамо, съжалявам. Бях заета. Записах няколко курса за напреднали. Страхотни са, но имам много домашни и книги за четене. Просто забравих.
— Е — отвърна майка й, — радвам се, че учителите ти са забелязали, че се нуждаеш от специално внимание. Малко се разтревожих, когато ми каза, че часовете са толкова лесни. Знам колко обичаш предизвикателствата.
Е, сега си имам предостатъчно предизвикателства, помисли си Клеър — часовете в университета и Миърнин, Джейсън, който я преследваше и ужасната тревога за Шейн…
— Да, така е — каза тя на глас.
— Нещо друго? Как са приятелите ти? Онова симпатично момче, Майкъл, още ли свири на китара? — попита майка й, сякаш това беше някакво глупаво хоби, което рано или късно щеше да му омръзне.
— Да, мамо, той е музикант. Все още свири. Всъщност преди няколко дни свири в Университетския център. Насъбраха се доста хора.
— А, добре тогава. Но се надявам, че не свири по разни клубове. Това е опасно.
Ето пак — отново приказки за опасност. Клеър се безпокоеше, че майка й започва да си спомня, ако не всичко, то поне нещо. Защо иначе непрекъснато се тревожеше, че това или онова било опасно?
— Мамо, не пресилвай нещата. Честна дума, тук всичко е наред.
— Е, нормално е да се притеснявам, при положение че започна семестъра в лечебницата. Твърде малка си, за да живееш сама, и то дори не в общежитието…
— Нали ти обясних за проблемите в общежитието — прекъсна я Клеър.
— Да, знам, момичетата не били особено мили…
— Не били особено мили? Мамо! Те ме бутнаха по стълбите!
— Сигурна съм, че не е било нарочно.
Беше си съвсем нарочно, ала у майка й имаше нещо, което я възпираше да го приеме. При всичкото й вайкане и тревоги, тя не искаше да повярва, че нещо наистина, ама наистина не е наред.
— Да — въздъхна Клеър. — Сигурно. Както и да е, в къщата е страхотно. Много ми харесва там.
— Майкъл ни има телефоните, нали? В случай че има някакъв проблем.
— Да, мамо, всички ви имат телефоните. А, като заговорихме за това, да ти кажа новия си номер — тя го издиктува и накара майка си да го повтори. — Има по-добър обхват от предишния, така че ще ти е по-лесно да се свързваш с мен.
— Клеър, сигурна ли си, че си добре?
— Да, добре съм.
— Не искам да любопитствам, но онова момче в къщата, не Майкъл, а…
— Шейн.
— Да, Шейн. Мисля, че трябва да стоиш настрани от него, миличка. Твърде е голям за теб, а и ми изглежда прекалено самоуверен.
На Клеър никак, ама никак не й се говореше за Шейн. Едва бе успяла да изрече името му, толкова много я болеше. Искаше й се да разговаря с майка си както преди, когато споделяше всичко с нея, ала не можеше да им разкаже за Морганвил.
Което означаваше, че не може да им разкаже и нищо друго.
— Ще внимавам — обеща тя.
В този миг забеляза, че младата сестра стои на прага и се опитва да привлече вниманието й.
— Ъ-ъ-ъ, мамо, извинявай, но трябва да вървя. Чакат ме.
— Добре, миличка. Обичаме те.
— Аз също ви обичам.
Тя затвори, мушна телефона в джоба си и взе раницата си от пода. Сестрата я поведе към двойна стъклена врата, на която пишеше „Интензивно отделение“.
— Буден е. Не може да останеш дълго, защото той трябва да си почива, а отсега виждам, че няма да е от лесните пациенти — сестрата се усмихна на Клеър и й намигна. — Виж дали няма да успееш да го размекнеш малко. Страшно ще ме улесниш.
Клеър кимна. Беше нервна и едва не й прималяваше от неудържимата нужда да го види, да чуе гласа му, да го докосне… В същото време се страхуваше. Ненавиждаше мисълта, че ще го види по този начин и не знаеше какво да каже. Какво казваха хората, когато толкова се бояха да не изгубят някого?
Шейн изглеждаше дори по-зле, отколкото Клеър очакваше, и явно изражението й го издаваше, защото той изсумтя и затвори очи.
— Е, поне не съм мъртъв, нали? И това е нещо. Един в къщата ни стига.
Изглеждаше ужасно. Беше блед като… ами като Майкъл, а бейзболната бухалка му бе оставила огромна виолетова синина. Стори й се поразително крехък, по начин, за който Клеър дори не бе подозирала. Навсякъде имаше толкова много тръбички и уреди. Тя приседна на един стол до повдигнатото легло и внимателно го докосна по ожулената, насинена ръка.