— Ти добре ли си? — попита Шейн и преплете пръсти в нейните.
— Да. Джейсън избяга — е, всъщност си беше тръгнал най-спокойно, но Клеър нямаше намерение да му го казва. — Ева също е добре. Стоя тук през цялото време, докато те оперираха. Отскочи до вкъщи само за да се преоблече. Скоро ще се върне.
— Е, да, предполагам, че роклята й нямаше да е съвсем на място тук — Шейн отвори очи и я погледна. — Сериозно, Клеър, наистина ли си добре?
— Добре съм — увери го тя. — Но се боя за теб.
— Аз съм добре.
— Как ли пък не, здравеняко! Само дето имаш прободна рана в корема и вътрешен кръвоизлив, нали?
Гласът на Клеър потрепери и тя усети, че е на път да се разплаче. Не биваше да го прави. Шейн искаше да омаловажи случилото се, да се покаже корав и тя трябваше да му позволи да го направи, нали така?
Той се опита да свие рамене, ала явно го заболя, защото по лицето му пробяга спазъм. Една от машините до Клеър изпиука и от гърдите на Шейн се отрони въздишка.
— Така е по-добре. В Интензивното хич не се скъпят с обезболяващите. Напомни ми отсега нататък винаги да си докарвам сериозни рани. Онези боклуци, дето ти ги дават за дребните наранявания, изобщо не могат да се сравняват с това.
Говоренето го уморяваше. Клеър се надигна и се приведе над него.
— Ш-ш-шт! — Тя сложи пръст върху устните му. — Сега си почивай. Това го запази за някой друг, става ли? Няма нищо лошо в това да те е страх. Нито в това да те боли. Не и когато си с мен.
В очите му проблеснаха сълзи и след миг потекоха, оставяйки влажни дири в косата му.
— По дяволите — прошепна той. — Извинявай. Просто… усетих как всичко си отива. Видях как ми се изплъзваш. Опитах… Мислех, че ще те нарани, а аз не можех да му попреча…
— Знам — Клеър се наведе над него и го целуна леко, като внимаваше да не докосне някоя от раните му. — Знам.
Остана надвесена над него, докато сълзите му не пресъхнаха — тя, неговият щит срещу света. Най-сетне Шейн се унесе, а Клеър усети как някой я потупва лекичко по рамото — сестрата й даваше знак, че трябва да си върви. Клеър внимателно измъкна пръстите си от тези на Шейн и я последва навън.
— Съжалявам — каза Хелън. — Искам да поспи малко, преди отново да започнат да го бодат и мушкат с какво ли не. Ще дойдеш и следобед, нали?
— Да. По кое време?
Четири часът. Това означаваше, че има пред себе си цял ден, който трябваше да убие, и ни най-малка представа какво да прави. Нямаше посещение при Миърнин, а Амели не й бе дала никакви други инструкции. Беше събота, така че не бягаше от час, а не й се искаше да се прибере в Стъклената къща и просто… да се тревожи.
Клеър все още се чудеше какво да прави, когато пред болничните врати забеляза позната, добре облечена фигура.
Какво ли търсеше тук Дженифър, една от най-верните спътнички на Моника?
Очевидно чакаше нея, защото побърза да се приближи, щом я видя да излиза от болницата и да се запътва към стоянката за таксита.
— Здрасти — поздрави Дженифър и прибра лъскавата си коса зад ухото. — Е, как е Шейн?
— Сякаш те е грижа!
— Всъщност си права — не ме е грижа. Ала Моника иска да знае.
— Жив е — отвърна Клеър.
Това Моника можеше да научи и без нейна помощ, така че нямаше особено значение, а Клеър искаше да се отърве от Дженифър. Моника беше страшна, но поне го правеше със стил. В двете й сервилни поклоннички имаше нещо жалко и особено странно.
Дженифър продължи да върви до нея. Клеър спря и я погледна. Бяха стигнали до средата на тротоара, ярко осветен от лъчите на есенното слънце, което означаваше, че поне няма опасност някой вампир да я нападне изотзад, докато Дженифър й отвлича вниманието.
— Виж — каза Клеър, — не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с Моника, окей? Не искам да бъдем приятелки. Не искам да ми се подмазвате само защото съм… някой… или нещо.
Дженифър определено не изглеждаше така, сякаш иска да й се подмазва. Всъщност изглеждаше точно толкова злобна и сърдита, колкото можеше да изглежда само едно лъскаво, презадоволено богаташко момиче.
— Мечтай си, загубенячке. Изобщо не ме е грижа кой ти е Покровител — ти винаги ще си останеш селянка, която си мисли, че е постигнала нещо, само защото някой я е извадил от калта. Приятелки? Не бих станала твоя приятелка, дори да си последният дишащ човек в този град.