— Освен ако Моника не ти нареди — отвърна Клеър язвително. — Окей, не си дошла, за да се кълнем във вечна дружба. Защо тогава ми досаждаш?
Дженифър я изгледа свирепо, упорита и ядосана, после извърна очи.
— Ти си умна, нали така? Искам да кажа страшно умна?
— Какво общо има това?
— Освободи се от два предмета, в които бяхме заедно, значи трябва да си изкарала тестовете без грешка.
Клеър едва не се изсмя с глас.
— Искаш да ти давам уроци?
— Не, глупачке. Искам отговорите на теста. Виж, трябва да нося добри оценки вкъщи, иначе Покровителят ми ще престане да плаща за обучението ми. А аз искам да си изкарам и четирите години, дори ако след това дипломата не ми потрябва за нищо в този загубен град — едно мускулче по лицето на Дженифър играеше неспокойно. — Изобщо не я разбирам тая икономика. Само математика, Адам Смит, дрън, дрън, дрън. Като че ли някога ще ми дотрябва за нещо.
Молеше я за помощ. Може би не с толкова много думи, ала несъмнено беше това и за миг Клеър не знаеше какво да каже. Първо Моника, сега и Дженифър. Какво щеше да последва — кошница със сладкиши от Оливър?
— Не мога да ти дам отговорите на теста. Не бих го направила дори да ги имах — Клеър си пое дълбоко дъх. — Виж, знам, че после ще съжалявам, но ако наистина се нуждаеш от помощ, може да прегледаме заедно записките ти. Веднъж. Срещу заплащане. Петдесет долара.
Клеър знаеше, че прекалява, ала не й пукаше дали Дженифър ще се съгласи. Което Дженифър очевидно сериозно обмисли, преди да кимне отсечено.
— „Комън Граундс“ — каза тя. — Утре, в два часа.
Което беше най-безопасното време да излязат навън, при положение че не се забавеха твърде дълго. Клеър не бе особено възхитена от идеята отново да посети кафенето на Оливър, ала се съмняваше, че в града има много места, където Дженифър би се съгласила да отиде. Пък и не беше далеч от Стъклената къща.
— Два часът — повтори Клеър и се зачуди дали не трябва да си стиснат ръцете или нещо такова.
Очевидно не, защото Дженифър отметна косата си назад и си тръгна, видимо доволна, че е изпълнила задачата си. Метна се в черен кабриолет, паркиран наблизо, и се отдалечи със свистене на гуми.
Клеър остана да мисли за лъчите на слънцето и за това, доколко бе разумно да тръгне пеша из един град, в който Джейсън все още беше на свобода.
Клеър извади телефона си и се обади на единствения таксиметров шофьор в Морганвил, който й каза, че в момента не е на работа, и й затвори.
Така че Клеър позвъни на Травис Лоу.
Инспектор Лоу очевидно не преливаше от желание да играе ролята на личния й шофьор. Полицаят, който паркира синия си форд до бордюра и отсечено й каза да се качва, нямаше нищо общо с винаги милия и забавен мъж, когото тя познаваше. Той натисна газта още преди Клеър да си бе закопчала колана.
— Нали знаеш, че си имам истинска работа?
— Съжалявам — извини се тя и добави „сър“, навик, от който така и не успяваше да отвикне, колкото и да се стараеше. — Просто реших, че не е добра идея да се прибера пеша, докато Джейсън…
— Правилно си решила, просто моментът не беше най-подходящият — гласът на Лоу поомекна.
Имаше уморен, леко нездрав вид, а под очите му имаше торбички, сякаш от няколко дена не бе мигнал. Изглеждаше така, сякаш има нужда от бръснене и душ. Повече от душ, отколкото от бръснене.
— Как е Шейн? — добави той.
— По-добре. Сестрата каза, че ще се оправи, просто ще отнеме време.
— Това е добра новина. Спокойно можеше и да умре. Защо изобщо решихте да се прибирате пеша посред нощ?
Клеър неспокойно се размърда на мястото си. За разлика от вампирските коли с техните затъмнени стъкла, светлината в колата на полицай Лоу беше неприятно ярка.
— Ами… опитахме се да намерим някой да ни закара…
Всъщност, като се замисли, Клеър си даде сметка, че никакво обяснение не е достатъчно добро. Реши да не споменава на Лоу, че са звънели и на неговия телефон, и на този на Джоу Хес. Нямаше смисъл да го кара да се чувства виновен. Още по-виновен.
— Решихме, че като сме трима…
— Добър план, ако ставаше дума за някой друг, а не за вас. Вие сте неприятности, повдигнати на трета степен. И макар да не ме бива особено по математика, дори на мен ми е ясно, че това е много.
Очите му бяха хладни и някак сдържани и Клеър имаше чувството, че в мислите си беше някъде другаде.
— Виж — каза той след малко, — трябва да се отбия на едно място. Вече закъснявам. Ти остани в колата, окей? Просто стой вътре. Недей да излизаш.
Клеър кимна и Лоу зави и подкара из някакъв жилищен квартал, който тя не познаваше. Беше западнал и порутен, с разкривени огради, по които бяха надраскани избелели от слънцето гангстерски символи. Къщите също бяха в окаяно състояние, по прозорците на повечето от тях вместо завеси имаше чаршафи, закачени с кабарчета.