Лоу паркира пред една такава къща и излезе, като нареди на Клеър да вдигне прозорците и да заключи вратите.
Тя се подчини и проследи с поглед как той отиде до входната врата и почука. Отвориха му почти веднага и Лоу влезе в къщата, затръшвайки вратата след себе си, преди Клеър да успее да види каквото и да било.
Клеър се намръщи и зачака, чудейки се какво ли прави Лоу вътре. Сигурно имаше полицейска работа, което в Морганвил можеше да означава абсолютно всичко — от изпълнение на някаква вампирска поръчка до търсене на изгубени кучета.
Лоу не се връщаше и когато погледна часовника си, Клеър видя, че са минали повече от десет минути. Беше й казал да го чака, ала колко дълго? Ако беше успяла да си вземе такси, вече щеше да си е вкъщи, сигурно щеше да се е прибрала и ако беше тръгнала пеша.
А и в колата започваше да става горещо.
След още десет минути Клеър започна да се тревожи. Кварталът беше напълно безлюден, по улиците не се виждаше жива душа дори посред бял ден, което даже и за град като Морганвил не беше… нормално. Клеър не познаваше това място, никога не бе минавала от тук и неволно се запита какво ли се случваше.
Преди да е решила да направи нещо наистина глупаво, като например да проведе свое собствено разследване, инспектор Лоу излезе от къщата и почука по прозореца на колата. Клеър му отключи и той се настани на мястото на шофьора. Изглеждаше, ако това изобщо бе възможно, още по-уморен отпреди. Направо угнетен.
— Какво не е наред? — попита тя. Чаршафите, закачени на прозореца на къщата помръднаха, сякаш някой надничаше иззад тях. — Сър?
— Престани да ме наричаш „сър“ — сопна се Лоу. — И не е твоя работа. Не се бъркай.
По ръката му имаше кръв. Кокалчетата му бяха ожулени. Клеър рязко си пое дъх, а очите й се разшириха. Лоу я погледна с присвити очи и подкара колата по пустата улица.
— Да не си се бил с някого? — попита Клеър.
— Какво ти казах току–що?
Никога досега не бе избухвал, поне не пред нея — явно му се беше насъбрало твърде много. Тя кимна и се обърна напред, опитвайки се да седи мирно, макар че не й беше никак лесно. Имаше толкова въпроси, които искаше да зададе. Като например — къде беше инспектор Хес. Или кой живееше в онази къща и каква работа имаше Лоу там. Както и кого бе ударил, че да се ожули така.
И защо бе толкова ядосан, че й се бе сопнал.
Лоу не благоволи да я просветли по никой от тези въпроси. Не след дълго рязко заби спирачки и Клеър с изненада видя, че бяха стигнали.
— Ако по-късно отново търсиш някой да те закара, позвъни за такси. Аз съм дежурен до края на деня.
Клеър слезе от колата и понечи да му благодари, ала той не я слушаше. Беше извадил мобилния си телефон и набираше някакъв номер с една ръка, докато с другата даваше на скорост. Клеър едва успя да затвори вратата, преди колата рязко да потегли.
— Чао — тихо каза тя на въздуха, после сви рамене и влезе в къщата.
Майкъл свиреше на китара в дневната и при появата на Клеър вдигна глава и кимна за поздрав.
— Ева отиде в болницата. Трябва да сте се разминали за малко.
Клеър въздъхна и се отпусна на дивана.
— Няма да я пуснат. Часът за свиждания свърши.
Тя се прозя и подви крака под себе си. Цялото тяло я болеше, всичко й се струваше прекалено ярко и някак неестествено.
— Майкъл?
— Да?
Той работеше над една акордова прогресия и беше погълнат от музиката си. Разсеяният отговор бе знак, че всъщност не я слуша.
— Не трябва ли да спиш? Искам да кажа, вампирите не…
— Не спят ли през деня? — довърши той; очевидно все пак я слушаше. — Да, обикновено. Но аз не… не можах. Непрекъснато си мисля…
Прогресията стана минорна, после съвсем се обърка и Майкъл се намръщи.
— Непрекъснато си мисля, че досега трябваше да съм оправил нещата с Шейн. Боя се, че никога няма да го приеме. Не и наистина. И от това ме боли. Не искам да продължава по същия начин, не и ако аз не съм до него да му пазя гърба.
Клеър облегна глава на овехтялата черна възглавница в ъгъла на дивана. Усещаше се далечен мирис на разлята кола, ала най-вече миришеше на Шейн и Клеър зарови глава в нея и вдиша дълбоко. За миг изпита чувството, че Шейн бе до нея.
— Нямаше да те мрази така, ако не те обичаше поне мъничко — каза тя. — Всичко ще бъде наред. Ще останем заедно, нали? Четиримата?