Майкъл вдигна поглед и за миг Клеър не бе сигурна какво ще каже.
— Да — рече той най-сетне. — Ще останем заедно. Каквото и да се случи.
Прозвуча като лъжа и на Клеър й се прииска да не го бе казвал.
Постепенно тя се унесе в сън, докато го слушаше как композира нова песен, и засънува трептящи струни и портали, които отвеждаха навсякъде и никъде. Някой я гледаше и този някой не беше Майкъл. Не беше топло и доброжелателно. Нито безопасно. Тя не беше в безопасност, нещо не беше наред, изобщо не беше наред…
Събуди се толкова рязко, че едва не се изтърколи от дивана. Майкъл го нямаше, а китарата му беше прибрана в калъфа си. Клеър присви очи, за да види часовника. Беше почти два часът — проспала беше обяда, ала не се бе събудила от глад. Беше чула нещо.
Ето го отново, силно тропане на входната врата. Тя се прозя, отметна одеялото, с което Майкъл я беше завил, и като разтъркваше сънено очи, отиде да отвори.
Повдигна се на пръсти, за да надникне през шпионката, и видя някакъв тип, когото не познаваше, поне не на пръв поглед. Но не беше Джейсън и това пак беше нещо.
Не знаеше къде е Майкъл, ала очевидно го нямаше, така че с един последен поглед през рамо тя отвори вратата. Онзи отвън вдигна очи и й подаде подплатен плик с лепенки. Клеър го пое и прочете своето име върху него.
— О! — възкликна тя разтревожено. — Благодаря.
— Няма за какво, Клеър — отвърна той. — Е, до по-късно.
Имаше нещо ужасно фамилиарно в начина, по който го каза. Клеър рязко вдигна глава и се взря в лицето му, ала и този път не можа да го познае. Той изглеждаше съвсем… обикновено. Среден ръст, средно телосложение, всичко в него бе средно. Около китката му имаше сребърна гривна, така че очевидно беше човек, а не вампир.
— Познаваме ли се? — попита тя.
Той наклони глава на една страна, ала не отговори. Просто се завъртя и тръгна към улицата.
— Хей! Почакай! — извика Клеър подире му. — Кой си ти?
Той й махна и продължи да върви. Клеър направи няколко крачки след него и се намръщи. Беше без обувки, а циментът бе палещо горещ под лъчите на следобедното слънце. Никога нямаше да успее да го догони боса — щеше да се изпържи като резен бекон.
Тя се прибра в прохладния сумрак на къщата и въздъхна облекчено, когато почувства студеното дърво под краката си. Погледна към плика в ръцете си и внезапно я обзе желанието да го пусне на земята и да се отдръпне. Нямаше представа кой беше типът, който й го донесе, а това, че отказа да й отговори, беше наистина странно. В Морганвил „странно“ рядко вещаеше нещо добро.
Клеър затвори вратата и я заключи, след което си пое дълбоко дъх и скъса горния край на плика. Не я лъхна мирис на кръв или на разложено, което беше добре. Много предпазливо, тя го отвори и надникна вътре. Не видя нищо, освен една бележка. Изтърси я върху ръката си и веднага разпозна хартията — плътна кремава хартия, украсена със същия символ като върху гривната й.
Бележка от Амели. Което означаваше, че онзи, който я бе доставил, бе някой, комуто Амели имаше доверие… поне донякъде.
— Всичко наред ли е? — долетя гласът на Майкъл от другия край на коридора.
Клеър ахна и като натъпка бележката обратно в плика, се обърна към него.
— Аха. Само едно писмо.
— Нещо хубаво?
— Не знам, още не съм го прочела. Най-вероятно някоя глупост.
— Радвай се, че не трябва да плащаш сметки за вода, смет, електричество, кабелна и интернет. Аз се качвам горе. Викни, ако ти трябва нещо. Ако си гладна, в хладилника има храна.
И след кратка пауза:
— Не отваряй каната в дъното на горния рафт.
— Майкъл, кажи ми, че не си сложил кръв в хладилника ни!
— Казах ти да не я отваряш. Така няма да знаеш.
— Отвратително!
Всъщност какво друго да очаква — та нали Майкъл все пак беше вампир.
— Хапни нещо. Аз отивам да спя.
Той хлопна вратата на стаята си и Клеър остана сама.
Тя отново извади писмото и го разгъна. Лъхна я далечен дъх на рози, сякаш хартията беше съхранявана сред сушени цветя, и Клеър неволно се запита колко ли бе стара.
Бележката беше съвсем кратка, ала след като я прочете, Клеър усети, че я побиват тръпки.
„Не съм доволна от напредъка ти. Съветвам те да се посветиш на учене и да усвоиш колкото се може повече материал. Времето ни свършва. Не ме интересува как ще го направиш, но през следващите два дни от теб се очаква да демонстрираш поне елементарно разбиране на онова, което ти преподават. Не може да въвличаш Майкъл. Той не бива да бъде излаган на опасност.“
Само това. В продължение на няколко секунди Клеър се взира в съвършения почерк, после сгъна бележката и я мушна обратно в плика. Все още беше уморена и гладна, ала сега бе и уплашена.