Амели не беше доволна.
И това не беше хубаво.
Два дни. А Майкъл можеше да я придружава единствено вечер…
Само че тя не можеше да чака.
Клеър погледна в раницата си. Солницата с червените кристали все още бе там, прибрана на сигурно място в едно джобче.
Ако вземеше колата на Майкъл… не, не ставаше. Дори ако се чувстваше достатъчно уверена в шофьорските си умения, за да опита, нямаше да види нищо през затъмнените стъкла. Инспектор Лоу също нямаше да я откара. Можеше да опита с Джоу Хес, ала след държането на Лоу нещо я спираше.
Въпреки това не можеше да тръгне сама.
С дълбока въздишка тя набра номера на Еди, таксиметровия шофьор.
— Какво? — сопна се той. — Не мога ли да си почина поне един ден? Какво ви става днес!
— Еди, съжалявам, наистина съжалявам. Искам да те помоля за една услуга — Клеър погледна в портмонето си. — Ъ–ъ–ъ, не е далеч, но ще ти платя двойно, става ли? Моля те!
— Двойно? Не приемам чекове.
— Знам. Ще ти платя кеш.
— И никакво изчакване. Вземам те, откарвам те и си тръгвам.
— Еди! Ще ти платя двойно! Съгласен или не?
— Добре, добре, по-спокойно. Какъв е адресът?
— Къщата на Майкъл Глас.
Дълбоката въздишка на Еди прозвуча почти като ураган.
— Пак ли ти! Окей, идвам. Но се кълна, че го правя последен път. Оттук нататък никакви съботи, ясно?
— Ясно! Само този път.
Еди затвори. Клеър прехапа устни и мушна писмото от Амели в раницата си. Искрено се надяваше, че Майкъл наистина е отишъл да спи, защото, ако беше подслушал разговора й, дори случайно, щеше да й се наложи да дава доста обяснения.
Еди пристигна след пет минути. Клеър го чакаше на тротоара и побърза да се пъхне на задната седалка на очуканото старо такси, толкова избеляло от слънцето, че вече изобщо не изглеждаше жълто. Клеър му даде всичките пари, които имаше, и той ги преброи. Два пъти.
После изсумтя и включи брояча.
— Накъде?
— Къщата на Катрин Дей.
Клеър вече бе успяла да научи, че с Еди нямаше нужда от улици и номера — имената бяха напълно достатъчни. Той познаваше всички, знаеше и къде живеят. Поне всички, които бяха родом от Морганвил. Студентите просто закарваше до университета и забравяше за тях.
Еди преметна ръка през седалката и я погледна намръщено. Беше едър мъж, с рошава тъмна коса и брада, сред които очите му едва се виждаха, когато се намръщеше. Което беше почти винаги.
— Къщата на Дей? Сигурна ли си?
— Да.
— Нали ти казах, че няма да те чакам?
— Еди, моля те!
— Е, ти си решаваш — каза той и натисна газта толкова рязко, че Клеър политна назад.
12.
Да се влезе в бараката на Миърнин, не беше никак трудно. В крайна сметка, проблемът не беше влизането, а излизането оттам. Тънки ивици светлина нахлуваха през процепите между дъските и прорязваха мрака. Въпреки това на Клеър й беше трудно да вижда, а идеята да се лута из бърлогата на Миърнин на тъмно, никак не я привличаше. На една полица близо до вратата Клеър откри фенерче и го запали. Струя бяла светлина заля прашния под и с нейна помощ Клеър откри тесните стъпала, отвеждащи надолу.
Много бавно и предпазливо, тя пое по тях.
— Миърнин? — повика тихичко, защото знаеше, че той ще я чуе. Беше й казал, че тишината и самотата, в която живее, са изострили слуха му.
Отговор не последва.
— Миърнин?
В дъното на стълбището се виждаше светлина. Май беше запалил всички лампи, тъй като светлината имаше странен цвят — смесица от флуоресцентно осветление и газени лампи, свещи и електрически крушки.
— Миърнин, аз съм, Клеър. Къде си?
Замалко да не го види — толкова неподвижно бе застанал. Обикновено Миърнин не спираше нито за миг, като колибри, което прелиташе от едно ярко цвете на друго. Онзи, когото Клеър завари да стои насред стаята, приличаше на Миърнин, само дето беше съвършено неподвижен. Вампирите дишаха, макар и едва–едва — Клеър бе разбрала, че кръвта, която вземат от хората, се нуждае от кислород, макар и далеч по-малко, отколкото докато тече във вените на жив човек. Само че гърдите на Миърнин не се повдигаха, очите му бяха отворени и невиждащи и той изобщо не помръдваше. Дори не трепна, когато Клеър влезе в стаята. Вниманието му беше приковано от нещо встрани от нея.
— Миърнин? — Клеър предпазливо остави раницата си на пода. — Аз съм, Клеър. Чуваш ли ме?
Гърдите му се повдигнаха едва–едва и той прошепна:
— Върви си.
От широко отворените му очи бликнаха сълзи и се стекоха по бледите му бузи.